4059 получават електронната версия на в. "Животът днес". Може да се абонирате и вие като попълните своя e-mail адрес:

Пенко Господинов: Не имитирам, а играя с душата си

С актьора Пенко Господинов разговаря Ирина Гигова

Дългата морска ваканция между два театрални сезона отдавна е клише в бохемските представи за професията. Лятото на известния актьор Пенко Господинов например още не е излязло от бесния работен ритъм. Доскоро той имаше часове в НАТФИЗ и със студентите от класа на проф. Пламен Марков, чийто асистент е, репетираше „Г-н Досада” на Дейвид Гизелман. Като кадър на МГТ „Зад канала”, където участва в постановки като „Шведска защита”, „Изобретателната влюбена” и др., Пенко е сред идеолозите на проекта „Софийската сцена на 3 столетия”, целящ по най-атрактивния възможен начин да запознае младите с историята и постиженията на сценичните изкуства у нас. Инициативата на театъра по една от европейските програми на Общината ще работи в полза на кандидатурата на града за европейска столица на културата през 2019.

В началото на август актьорът заминава за Варна, но не за да плажува, а за да поеме емблематичната роля на д-р Астров в бъдещия спектакъл по Чеховия „Вуйчо Ваньо”. В момента обаче все още активно текат снимките за третия сезон на тв сериала „Седем часа разлика”, в който Пенко Господинов е Орлин Гончев – тайнственият асистент на героинята на Ваня Цветкова. Новите епизоди ще се излъчат през есента, но дори и да знае, Пенко няма право да издава дали с тях филмът ще завърши, или ще продължи още. Разкрива обаче, че третият сезон ще бъде съвсем неочакван по отношение на интрига, характери и развръзка. И със сигурност ще бъде интересен.

- Пенко, наскоро доста медии тиражираха статия, която защитава тезата, че турската сапунка „Пепел от рози” е по-смислена от всички родни сериали. Мнението разбуни духовете и предизвика дискусия в интернет форумите. Ти би ли взел страна като участник в една от най-успешните български филмови поредици?

- Аз няма как да не бъда страна, но все пак позицията ми на актьор е малко по-особена: не съм от криейтив екипа, който създава идеята, сценария, визуалната концепция на филма. Може би ще бъде по-коректно да взема отношение по тая тема след приключването на сериала, което не означава, че и сега нямам мнение по въпроса. Надявам се такъв тип дебати да се случват наистина и това в един момент да се отрази и на екрана. По мащабите на снимане, бюджета и най-вече пазара ние не можем да се мерим с турските продукции: правим каквото можем в условията, в които сме, с намерението всеки следващ сериал да бъде по-добър от предишния. И това е факт: летвата непрекъснато се вдига. Слава Богу продуцентите постепенно осъзнаха, че не всеки човек, хванат от улицата, става за актьор и не всеки актьор става за всякаква роля. Никак, никак, ама никак не е така. Когато намериш точния човек за точната роля, си заслужава и да му се плати повече, защото хората в крайна сметка сядат пред телевизора, за да гледат актьорите...

- В споменатия анализ се изтъква, че комшиите утвърждават в своите сериали вечните морални ценности и позитивното в живота, докато нашите се ровят в задния му двор: престъпност, дрога, корупция, не особено чистоплътни лични отношения...

- Ако освен като бизнес сериалът бъде възприеман и като изкуство, а той донякъде е такова, би трябвало да има пречистващ ефект. Тоест онова, което хората гледат, би трябвало да ги очисти от страховете и ужаса, който така или иначе изпитват във всекидневието си, да ги имунизира някак си... Но с този негативизъм не трябва да се прекалява и да се спекулира.

- Твоят Орлин Гончев от „Седем часа разлика” е доста енигматичен. Как дешифрираш неговата личност?

- Персонажът се разви с времето. Със сценарния екип и режисьорите постигнахме съгласие, че има голям потенциал в него. Аз лично като актьор се възползвах от онази енигматичност, която той носи: човек с маниакални наклонности, способен да се отдава изцяло на идея, да я следва докрай, каквото и да му коства това; човек на крайностите, който не познава компромисите и за когото няма среден път. За мен подобни герои са изключително интересни – напълно отдадени на някаква фикция, роби на собствените си мании. Гончев е личност с много по-дълбок вътрешен живот, отколкото показва на повърхността, и в тоя смисъл може да бъде неочакван в реакциите, решенията и действията си. За мене като актьор е особено важно да търся скритата страна и аз обикновено се ровя там...

- Сигурно вече си жертва на синдрома да те идентифицират с героя ти. Често ли се случва да те наричат „Гончев”?

- Наскоро ми писа една жена от Англия, която следи сериала и много го харесва. Аз, разбира се, приех това писмо като за мен, но то завършваше с думите: „И моля ви, оставете я най-сетне тази Таня Стоева, тя не заслужава вашата любов...”. Така разбрах, че всъщност писмото е за Орлин Гончев... Много странно е за мене, че в ХХІ век някои хора все още не правят разлика между актьора и неговия персонаж, но това с времето също ще се промени: ще схванат, че това е професия и нашата професия е такава – да се превъплъщаваме... Снимайки в праймтаймов сериал на най-гледаната телевизия, аз съм поел риска зрителите известно време да ме свързват с онова, което правя там. Давам си сметка.

- Чувала съм и за друг шокиращ епизод, когато са те отъждествявали с образа, в чиято кожа си влязъл. Би ли разказал?

- Беше като сън. Снимахме край Разград една от сцените на филма „Военен кореспондент”, в която младият Йордан Йовков прекосява Добруджа през златните житни поля. В това време с велосипед по пътя (не бяхме отцепили района, защото бяхме малък екип и не се налагаше) в страшната жега се зададе някакъв човек. Спря до мен, слезе от колелото и започна да ми целува ръцете. Аз абсолютно „забакнах”, всички спряхме да работим. Той започна да ми говори на „ти” директно като на Йовков. Каза, че току-що е чел мои разкази и много се радва, че така изведнъж ме вижда на живо. Разпита ни какво правим тук, ние му обяснихме, че снимаме филм, и човекът чак тогава осъзна времето, в което се намира, и излезе от разказите, които е чел. Искаше да ни подари дини – имал бостан наблизо... Не можахме да си довършим работата за деня: каквото снимахме – снимахме и прекратихме, защото случката беше толкова извънредна... Не влезе в кадър, но аз имам снимки от тая среща и ги пазя като много скъп спомен. Не мога да си го обясня: ние не бяхме търсили чак такава физическа прилика между мен и писателя. Явно това е от ония знаци, които ти показват, че си бил на прав път, знам ли... Както и да го наречем, случката е доста странна...

- Ти самият с кой от многобройните си персонажи се чувстваш най-свързан?

- Може би все още ми предстои да го изиграя. При всички случаи аз търся сближаване с персонажите си, защото се научих да не имитирам, а някак си да играя с душата си.  При такъв тип работа връзката, която намираш между героя и теб, е от изключителна важност. От друга страна, обичам да съм различен във всичко, което правя, тоест не минавам през абсолютна идентификация с персонажите си. Засега се спасявам от лесното клише, предпочитам да ми е трудно...

- В нашумелия спектакъл „Паякът”, който донесе и международни награди, със съпругата ти, актрисата Анастасия Лютова, сте сиамски близнаци. Фактът, че сте си близки в живота, помага ли в тая съдбовна симбиоза на сцената?

- О, да, при всички случаи. Това е партньорство, доведено до самата си крайност, защото в продължение на повече от час в една вана с вода ние сме долепени гръб до гръб, сякаш сме се сраснали. Тук фразата „Опирам се на партньора си” може да бъде приета абсолютно буквално: аз наистина през цялото време се опирам на нея, а тя – на мен. И понеже сме толкова близки, въобще не сме губили време в смутителни разговори кое как точно ще се случи. Проектът като че ли беше възможен само в тоя вариант. За това заслуга имат авторите режисьори Йордан Славейков и Димитър Димитров, които ни предложиха ролите – при положение че имаш такива актьори, които са и двойка, защо да не ги използваш...

- Мартин и Марта от пиесата са в навечерието на операция по тяхното разделяне, която може да ги направи независими, но може и да ги убие. Ти как решаваш за себе си дилемата свобода или сигурност?

- Не съм гледал на изборите, които съм правил досега, през призмата на тази дилема. По-скоро съм следвал интуицията и сърцето си. Значи отговорът може би е, че съм избирал свободата пред сигурността. Понякога действам по-спонтанно, понякога с предварително застраховане...

- А как започна връзката ти с Ася – разумът или чувствата водеха?

- Да кажем, чувствата, подкрепени от разума. Така беше, защото аз по онова време имах брак и дете, но избрах друг път и не съжалявам. Сърцето ми подсказа, че това е моят път.

- От снимките, които си качил във Фейсбук, личи, че 10-годишният ти син Дамян и 3-годишната ти дъщеричка Калина, макар и от различни бракове, се разбират отлично и са щастливи заедно. Как постигаш тази хармония?

- Оставям нещата естествено да се наместват. Разбира се, като всеки баща, бих искал децата ми да се обичат и да се имат един друг, да могат да разчитат един на друг дори когато нас ни няма. Да, те имат добри и щастливи взаимоотношения. За съжаление не могат да бъдат толкова често заедно, колкото на мен ми се иска, поради моята заетост и факта, че синът ми живее с майка си в Плевен. Но компенсираме с повече разговори по телефона, с пътувания и с любов.

- Как протича един твой редови ден в семейна среда?

- Добре – като сме заедно, няма никакво значение какво правим: разхождаме се, ходим на кино, готвим, такива съвсем обикновени неща... В началото аз бях главният кулинар вкъщи, но Анастасия ме изпревари и взе преднина. Всъщност и двамата много обичаме да готвим и кухнята започна да ни става тясна. Сега давам повече възможности на нея да се изявява, защото готви по-вкусно – трябва да й го признаем, няма как. Това е голям комплимент, и то – от готвач!

 

 



грип
кашлица
AquaSource АкваСорс Aqua Source Аква Сорс recording studio sydney