Името „Левски“ – ще разберем ли някога истината

Въпросът за появата на името „Левски“ винаги е будел интерес – още от времето, когато Васил Иванов Кунчев (дякон Игнатий) се превръща в революционер. В свидетелства на съвременници, както и в по-късни спомени, съществуват различни версии: че му е дадено в Първата българска легия през 1862 г., както и че това е станало по време на учителстването му в с. Еникьой в Северна Добруджа през 1867-а или пък във Втората българска легия през 1868 г. Съществуват и „нестандартни“ версии, вкл. че е получил това име в Карлово още в детските си години.

Иван Унджиев, най-добрият биограф на Апостола, отбелязва: „Левски получава историческото си име през Първата легия в Белград и негов кръстник ще е по всяка вероятност Раковски. До такова заключение идваме, имайки предвид първото, най-ранно писмо на Левски, което той пише през 1866 г. и в което се подписва Д. И. Левъскьй. Самият факт, че той се подписва с това име още през 1866 г., оборва твърдението, че името му е дадено през 1867 г. Колкото се отнася до това, кой пръв му дава това име, то със сигурност можем да заключим, че

Раковски ще да е бил виновникът за прозвището на Левски,

за да си позволява последният да се подпише в писмото си с него. Ако то беше име, изникнало от интимния кръг на другарската среда, той едва ли би се подписал с него в споменатото писмо до своя учител, когото уважава и пред когото благоговее. Очевидно той е горд с новото си име и го изтъква пред своя учител, за да му припомни по-сигурно за себе си, като загатва с това и за един общ спомен от недалечното минало. От самия пък подпис личи, че за Левски новото му име не е улегнало още, та то се отличава в своята ортография от оня подпис, който намираме в цялата по-сетнешна негова кореспонденция – Львскiй. При това прозвището следва инициалите на неговото духовно име Д.(якон) И.(гнатий). Едва по-късно, след 1867 г., когато той става известен на емиграцията, това име се наложи и доби гражданственост“.

Според Христо Иванов – Големия, един от най-близките съратници на Левски, неговият приятел получава прозвището

при смелата атака на Байраклъ джамия в Белград, когато заедно със Стефан Караджата първи влезли в джамията – „… тогава ги нарекоха левове нашите хора…“. Още нещо, по същото време Левски носел елек, на който сам си бил извезал „… левове, със сърма, на двете страни…“. Най-популярно обаче е мнението, че името се „ражда“ като прозвище по време на военно упражнение. Цитираме отново Ив. Унджиев: „Един ден легионерите излизат на упражнения пред едно старо турско укрепление. Доброволците имат за задача да прескочат широкия окоп на изоставената позиция. При това насипът е висок и задачата става още по-трудна. Момчетата се изпотрепват. Идва ред и на Левски. Той се отдръпва малко назад, засилва се и изведнъж прескача широкия окоп. Раковски е възхитен. „Това е левски скок!“ – извикал удивен той и поздравил бъдещия апостол за тази му ловкост. Не по-малко са удивени и неговите другари. Казаните от Раковски думи се подемат от легионерите и името Левски става прозвище на младия дякон“.

Интересни мисли за прозвището „Левски“ през 1940 г. изказва Иван Стойчев,

който задава въпроса: „Как този скромен човек е взел псевдонима „Левски“? Няма ли противоречие в самата същина на неговия духовен образ?“. Доверявайки се на казаното от Хр. Иванов – Големия за извезаните лъвове, Стойчев допуска, че „… ако Левски е извезал образа на лъв на своя елек в 1862 г., това е, защото е смятал, че си създава свещена българска одежда…“. А когато поради тази особеност на дрехата неговите другари от Легията започват да го наричат „Левски“, „… това ще го е накарало да се замисли да усвои ли този псевдоним (в онази епоха прекръщаванията и условните имена бяха чест и дори необходими сред революционерите). Като се вникне дълбоко в духа, който ръководеше Левски,

той е понесъл това прозвище далеч от всяко чувство на самовеличие,

а като израз на неговата всеотдайност на България, чийто символ, както се знае, беше лъвското изображение…“. Основателно Ив. Стойчев прави паралел с приемането на ново име от монасите, още повече че Левски е бил именно монах. Възприемайки името, с което ще остане в историята, „… той е постъпил като революционен монах, обречен на жертва на България. Той не е могъл да приеме и носи прозвището „Левски“, освен като едно алегорично подчертаване, че той е вече „Васил Български“, т.е. принадлежащ само на България, което се е прикривало по тактически съображения зад името на българския символ – лъва“.

Не трябва да пропускаме и казаното от познавача на Възраждането, вкл. на делото на Левски, Стефан Каракостов - Левски „… сам се е нарекъл така, като взел думата „Левски“ от поезията на Добри Чинтулов и по-специално от стихотворението „Българи юнаци“, където се срещат следните стихове:

О, лев! Събуди се

от дълбоки сън,

силно провикни се

от Балкана вън.

Левски глас вика нас,

турски глас бяга от нас…          

Без да сме в състояние да дадем стопроцентов отговор на въпроса за появата на името „Левски“,

ще обърнем внимание на някои обстоятелства. Въпреки че е най-разпространено, мнението за „левския скок“ е наивно. Вероятно то е по-късна интерпретация, подета в литературата, публицистиката и т.н., възприета като исторически факт. Разбира се, нищо не пречи Раковски да е оценил въпросния скок като „лъвски“. Казаното обаче може да се тълкува и по друг начин – не като акт на „кръщаване“, а като одобрение за името, което младият карловец вече е носел.

Трябва да се признае, че мнението на Ст. Каракостов съвсем не е лишено от правдоподобност. Наистина, защо да не е възможно Левски сам да е избрал своето ново име? И то без ни най-малко да оспорваме присъщата на Апостола скромност, отказ от тщеславие, суета и самолюбие. Става дума за нещо друго - за достойнство, както и за чувство за мисия. Не някой друг, а самият той ще напише няколко години по-късно:

Аз, Васил Лъвский, в Карлово роден,

от българска майка юнак аз роден,

не щях да съм турский и никакъв роб,

същото да гледам и на милият си род...          

Васил Иванов Кунчев расте в среда, в която чувството за християнска нравственост, чест и достойнство

са основополагащи. Такива са нравите и разбиранията в неговото семейство, примерът на родители и близки хора, на възрожденски „даскали“ и ерудити като Райно Попович, Ботьо Петков и други авторитетни личности в родния му град и в тогавашното българско общество. Още от дете Левски е държал на своето достойнство, както и на онова на другите. Неслучайно е реагирал на различни случаи на несправедливост, негодувал е срещу някои прояви от поведението на своя вуйчо архимандрит Василий, въставал е срещу грубите нрави, насилието и т.н. През 1858 г. не е избрано случайно и монашеското му име „Игнатий“. Прав е Хр. Темелски, че съзнателно младият Васил се е спрял на името на българския новомъченик св. Игнатий Старозагорски, убит от фанатизирани мюсюлмани на 8 октомври 1814 г. в Цариград. Като избира името „Левски“ или пък възприема това прозвище, дадено му от негови другари в Легията,

той наистина  постъпва така не от гордост – напротив, Дякона е приел новото име с чувство за дълг пред своя народ, пред България. Поради това е избрал нейния възможно най-горд символ - лъва, изобразяван в тогавашните книги и школски учебници, като се започне още със „Стематографията“ на Христофор Жефарович, песните на Добри Чинтулов и „Горски пътник“ на Раковски.

Още нещо, ако при името „Левски“ става дума за обичаен прякор, даден от други, бихме имали формата „Лъва“/„Лева“ или „Лъвът“/„Левът“. Така е при Стефан Караджата, Петър Стоянов Царят, Иван Тодоров Капитана, Никола Барбата, Стефан Грошът, Гани Краят и др., вкл. приятеля на Левски от Карлово Иван Тюрюмето. В случая обаче имаме форма от рода на родовите и фамилните имена, която е на „-ски“.

Ако се обърнем към именната практика, възприета от съвременници на Левски, вкл. участници в Легията или свързани с Раковски личности, имаме примерите със Стоил Балкански, Йордан Планински, Герго Капитански, Бранислав Велешки и т.н., естествено, и онова на самия Георги Раковски.

Впрочем най-логично е Левски да е възприел такъв вариант на име, следвайки именно онова на своя учител в революцията Раковски. Това е още един, макар и косвен аргумент, че Васил Иванов Кунчев/дякон Игнатий сам е избрал новото си име – израз на обричането му „… на Отечеството в лето 61-во...“, „… да му служа до смърт и да работя по народната воля…“.