.jpg)
Когато фантастиката стане реалност, роботите ще се влюбят ли в човека
- Какъв искаш да станеш, когато пораснеш? - попитах едно петгодишно хлапе.
- Робот - безапелационно изстреля то, без да вдига поглед от таблета си. Нямаше време, водеше битка. Трансгалактическа.
- Защо робот? - полюбопитствах аз с типичната за възрастните пренебрежителност към детската заетост.
- За да спася Вселената, разбира се - парира ме малчото и, почти физически, усетих презрението, което крехката му същност изпита към демодираното ми невежество. Без да ме поглежда, с палци, движещи се автоматизирано по екрана. Роботски.
Всъщност началото на роботизираното ни общество е положено. Държим в ръцете си по един миниробот, който ежеминутно ни дава минироботски възможности от различен характер. Разстоянията вече не са фактор, новините се научават секунда преди да са се случили, забравената включена ютия не буди притеснение - спираме я с натискане на копче, с натискане на копче се разплащаме. Излъгах - дори не натискаме копче, а само прокарваме пръст по екрана. Въпрос на време е да започнем да задаваме само мисловни команди. А може би точно в този момент, това време вече е настояще или може би - минало. Технологиите се развиват с извънмисловна скорост. Нечовешки дори. И докато Хенсъновата роботка София* се смее, опонира и кима учтиво,
аз разбирам, че всъщност не разбирам -
защо?
Наистина ли целият този безумен технологичен бум е нужен на човечеството?! Наистина ли без разните му там електронни джаджи, блокчейн технологии и кибериновации, сме загубени? Необходим ли ми е робот, който да ми чисти къщата, да ми приготвя храната, да ми простира прането? Да ме изслушва? Да ме обича?
Едно време баба ми казваше "Оно на човеко, чедо, малко му требе - топла гозба, верно либе и да е мир и здраве." Тя доживя до 88. Не дочака смартфоните, а и домашния телефон рядко ползваше, колкото да ни чуе. Новините я стигаха от радиото и на пейката. Учеше ме да чета, да играя и да съм добра. "Да си добър човек е повече от десет вишета, но ти учи, за да знаеш и да можеш. Ние едно време не можахме...". Много пъти се чудя какво би казала баба ми за роботката София. Какво би й казала, ако можеше да поговори с нея. Вероятно същото, каквото и на мен - че е важно да можеш да четеш и да бъдеш добър човек.
Дали обаче технологиите ни правят по-добри хора?
Дали технологиите биха могли да бъдат добри хора? Далеч съм от идеята да отричам важността на технологичния напредък. Постиженията в науката, в медицината дават не просто надежда, те дават животи, спасяват животи. Дават право на равно живеене и на бъдеще. Но този напредък не е изолиран, заедно с тях маршируват и нашите заместници - програмирани, бързи, безгрешни, точни. Които за секунда правят изчисление, отнемащо 365 дни на мултидисциплинарен екип високообразовани специалисти. Изкуственият интелект е факт. Създаден, програмиран, настроен от нас, хората. За да ни бъде полезен.
И в тези части от минутата, в които малкият мечтае да спасява Вселената, едно мое вътрешно аз си мисли - могат да ни заместят, да, в ежедневните ни дейности. Но няма как да ни дадат онова специфичното, човешкото, което няма как да обясниш. Защото може ли изкуствен интелект да повтори Моцарт, Бетовен, Хемингуей, Микеланджело. Може, механично. Подреждайки ноти, думи, цветове. Прецизно. Без извивките на душата и туптенето на сърцето.
Може ли изкуствен интелект да каже "Обичам те", без думи...?!
Не знам, не разбирам нищо от пророкуване, дори на карти не мога да гледам, но гледайки в бъдещето през очите му, виждам как ще сме жадни за човешко и за изкуство, създавано от хора. Простичко, като топла гозба и либе.
*Хуманоидният робот София e създаден от Дейвид Хенсън от Hanson Robotics. Чертите на робота са вдъхновени от Одри Хепбърн. София, според създаделите му, има интелект, който приближава, а в някои аспекти и надхвърля човешкия.
