Красимир Луканов: През декември 1971 „Ил-18“ не падна заради случайна техническа грешка

През 60-те и началото на 70-те години на миналия век основният тип самолет, с който оперира БГА „Балкан“, е „Ил-18“. Машината е турбовитлова, с четири двигателя, управлява се от 3 – 5 души екипаж, побира стандартно 100 пътници и е предназначена за полети на къси и средни разстояния. Затова, когато през 1968 г. български „Ил-18“ прелита Атлантическия океан, за да отведе тогавашния държавен глава на неофициално посещение в САЩ, това справедливо се отчита за изключителен успех на родната ни авиация. Този ВИП полет обаче е само малка част от биографията на изключително опитния първокласен пилот Борис Луканов. Неговият живот прекъсва, когато е едва на 43 г., защото той сяда на командирското кресло в злополучния „Ил-18“, който вечерта на 21 декември 1971 г. трябва да превози родни певци, музиканти и артисти до Алжир за участие в Дни на българската култура. Както е известно, самолетът се разбива секунди след излитането от летище София, загиват 30 души пътници и екипаж, а много други са ранени. Сред най-известните жертви е Паша Христова, а сред оцелелите са Мария Нейкова, Борис Годжунов и Янка Рупкина. 45 години след катастрофата няма официално обявена причина за трагедията. Разпространяват се много версии, но никой не отрича редица странни обстоятелства преди, по време и след катастрофата.

Синът на капитана Борис Луканов – Красимир, дълги години се опитва да сглоби пъзела на събитията. Тогава едва 11-годишен, по-късно не тръгва по пътя на авиацията, но всички, които познават семейството, са категорични, че прилича на баща си по непримиримостта към всяка неправда. Дори с цената на много житейски удари. Днес Красимир Луканов е главен редактор на репортерския екип на предаването, превърнало се в институция - „Господари на ефира“. Изпитвам неудобство да го върна към изключително тежките спомени, но познавам пристрастието му към истината след съвместната ни работа в програма „Хоризонт“ на БНР.

- Краси, какво си спомняш от твоя баща?

- Той беше голям авторитет не само за мен и семейството ни, но и сред колегите си в авиацията. Имам прекрасни преживявания с него, вземал ме е в кабината, използвахме всеки възможен момент да сме заедно, защото понякога отсъстваше със седмици. Когато си идваше от полет, раздаваше на всички деца в квартала шоколади и бонбони, успяваше да обърне внимание на всекиго. Дори след като загина, аз исках да стана пилот, но майка ми го понесе много тежко и ме отказа.

- Имаш ли отговор защо стана катастрофата?

През годините съм търсил информация от всички възможни места, защото официално заключение от държавните институции нямаше и няма. Проведе се някакво следствие, но до съдебно дело така и не се стигна, никой не получи присъда за смъртта на тези 30 души, при условие че говореха за техническа грешка при свързването на елероните след основен ремонт на самолета. Всички знаем, че по онова време следствието и съдът бяха много строги. Дори да блъснеш с колата си човек, който е скочил под гумите, пак даваха ефективна присъда. А за смъртта на десетки хора няма осъдени…

- Имаше ли опити да се хвърли вината върху командира?

- Ако имаше дори минимално съмнение в тази посока и възможност да се обяви пилотът за виновен, със сигурност щяха да го направят. Но поне дотам не се стигна. По онова време вече всички летци имаха застраховки и самият факт, че ги изплатиха, е допълнително доказателство, че причината не е грешка на екипажа. Разбира се, разпространяваха се всякакви небивалици като тази, че баща ми бързал да излети, преди самолетът да е проверен след ремонта, за да вземе още няколко долара командировъчни. Това дори няма смисъл да го коментирам.

- Ти спомняш ли си 21 декември 1971 г.?

Имам доста ясни спомени. По принцип преди дълъг полет баща ми си почиваше у дома, но през този ден беше доста напрегнат, защото самолетът още не беше излязъл от дълъг ремонт. В ранния следобед, явно за да се разсее, ни заведе на гости у приятели в кв. „Изток“. Няколко пъти говореше напрегнато по телефона с летището, дори ходи до там с колата си и се върна. След това не ни откара у дома, както беше планирано, а директно отиде много по-рано на аерогарата. Повече не го видях…

- Кога разбра, че е катастрофирал?

- През нощта срещу 22 декември към 3 часа телефонът у дома звъня продължително, събуди ни, но майка ми каза, че някой мълчи отсреща, явно било грешка. Но в мен остана едно притеснение. На другия ден бях на училище, когато на вратата на класната стая застанаха вуйчо ми и братовчедка ми, подути от плач. Веднага разбрах за какво идват, дори съм колабирал, водили са ме в лекарския кабинет.

- Вярваш ли на версията за техническа грешка?

- По зла ирония на съдбата основният техник, който е ремонтирал самолета, беше наш близък семеен приятел. Постоянно бяхме заедно, той ни поддържаше и колата, защото по това време нямаше кой да оправя западни автомобили. След катастрофата този човек напълно изчезна от живота ни, не го видях повече. Само разбрах, че бил уволнен от авиокомпанията. След години видях жена му, която работеше в ЦУМ. Когато ме забеляза, тя почервеня и започна да трепери…

- Какви са твоите съмнения?

- От приятели на баща ми разбрах, че въжетата за елероните на „Ил-18“ са боядисани в различен цвят и е невероятно дори начинаещ техник да ги обърка, камо ли опитен. През онези години социализмът беше в апогея си, имаше ред, плановост, бдителност. Не мога да си представя самолет, с който ще се превозва делегация, известни артисти, да бъде претупан. Ремонтът се извършва и контролира от много хора. Ако един сгреши, трябва някой да го коригира. Но най-големият абсурд е пропускането на задължителното пробно облитане. Всеки самолет, който излиза от ремонт, трябва да излети за кратък полет без пътници, за да бъде проверена годността му. Задължението да извърши или да организира такъв полет е на дежурния пилот. В последния момент графикът за дежурството на 21.12.1971 г. е променен от зам. генералния директор на „Балкан“, пилота ген. Петър Евстатиев, който лично поема смяната. Но нито облита самолета, нито разпорежда на друг пилот да го направи. Нищо не може да оправдае такова обстоятелство освен някакъв умисъл! След години от оцелелия резервен пилот Кокаланов разбрах, че между баща ми и Евстатиев е имало спор на летището, явно заради неспазването на процедурите.

- Известно е, че малко след катастрофата Петър Евстатиев се самоубива. Защо според теб?

- Той слага край на живота си, когато разбира, че МВР се готви да го арестува за разследване на злоупотреби в службата му. Моето убеждение е, че за тези злоупотреби са знаели вече част от пилотите, сред които е и баща ми. Разпространената версия е, че самолетът е сглобен погрешно, за да се елиминира вторият пилот Драганов. Но аз не мисля, че това би било направено заради един човек. Явно целта е била да се отърват от целия екипаж, баща ми със сигурност не би премълчал далавери, ако е разбрал за тях. Още повече отърваването от един човек през онези години не е трудна работа, но организирането на „случайни инциденти“ за повече хора би станало съмнително. Явно са избрали ликвидирането им чрез обща катастрофа. Наивно е да се приеме чак такова невежество и немарливост в една от водещите авиокомпании в Европа през 70-те.

- Ясно ли е в каква посока са били далаверите, които ръководството е искало да прикрие?

- През онези години имаше много чартърни полети с различни задачи. По цели седмици превозваха например богомолци от различни африкански градове до Мека и Медина. От това България е печелела добре, но явно е имало и злоупотреба с парите на различни управленски нива. Баща ми никога не ни е казвал, но сега съм убеден, че понякога са превозвали и оръжие. Когато си дойде от полет до Ханой, косата му се прошари за 48 часа. Само ни каза, че над Близкия изток по самолета е стреляно…

- Не се ли опита поне след 10-и ноември да говориш с колегите му?

- До един момент те ме канеха на сбирките си в заведение до пазара „Ситняково“, но винаги свеждаха поглед, когато станеше дума за тази катастрофа. Представям си какъв страх им е внушен. Още преди промените един служител в секретната секция на архива на „Балкан“ ми предложи да ми даде някакви документи за случая, но през нощта и само за два-три часа. Тогава нямаше с какво да се копират документи и не исках човекът заради мен да си рискува не само работата. Така и не разбрах какво е имало във въпросните папки. Все пак се надявам един ден цялата истина да излезе наяве.