В състезание сам със себе си

„Който се въздига, не се разделя с низшето. И когато се спуска, не изоставя високото, понеже, ако човекът би напуснал едната от крайностите, би и престанал да бъде истинската спойка на лежащия под него свят”

Марсилио Фичино

Театър „Азарян” запазва линията си да изненадва своята вярна публика с необикновени, високохудожествени и провокативни сценични произведения. Сега ни дава възможност да се сблъскаме с античния мит за красавицата Федра, която спечелва сърцето на знаменития атински герой Тезей, победителят на чудовището Минотавър. Когато пристига в двореца в Трезена, там заварва първородния му син от предводителката на амазонките Антиопа, Иполит. Поразена от красотата на младежа, Федра е обладана от неназовима любов. Историята, разказана в древността от Еврипид и по-късно обработена от римския философ Сенека, а през епохата на Краля Слънце Луи ХІV и от Жан Расин, достига до нас в нова съвременна версия от Петър Пламенов, който пренася действието в наши дни и представя героите по неочакван начин. Тезей е едър бизнес предприемач, притежател на нефтена корпорация, Федра пък е бляскава кинозвезда, завареният син Иполит, студент в университет от бръшляновата лига, а икономката Диотима, знае всичко за семейните им отношения.

Действието се развива в свръхлуксозния им смарт дом, където осветлението се пали с пляскане на ръце... (Пестеливата хитроумна минималистична сцена, решена в черно и бяло, дело на Бояна Бъчварова, представлява кръгла арена, в чиито център е брачното ложе, което после се превръща в басейн с мозайка. При завъртане е официален хол с камина, отрупан с отломки на антични статуи, а дъното е огромна картина на Марк Ротко. Отгоре се спускат четири бели завеси, напомнящи или прозорци, или колони, върху които се проицират изображения и лица). Тезей заминава за преговори в чужбина, Федра не е виждала отдавна Иполит, който се връща за пролетната ваканция, придружен от приятеля си Агатон, негов състудент. Драмата започва, когато Федра им предлага заедно да отидат на дискотека и да танцуват цяла нощ...

Режисьор на спектакъла е Бойка Велкова, която за пореден път доказва себе си в това поприще. След успешните си моно и камерни спектакли като „Пътят към Афродита” по Исабел Алиенде, „Цветът на дълбоките води” от Оля Стоянова, „Призраци” от Хенрик Ибсен, „Ветрилото на лейди Уиндърмиър” от Оскар Уайлд, „Империя на красотата” от Джон Мисто и „О, ти която и да си” от Мирела Иванова по Вазов, Велкова доказва умението си да подбира интересна драматургична основа за своите режисьорски инвенции и да намира подходящи актуални тълкувателни стратегии.

„Федра” е доста по-мащабен и видимо смислово по-уплътнен сценичен проект, тъй като целта му е не просто да бъде красноречив срез на настоящето, а задълбочен отговор на въпроса защо човек се намира в постоянно състезание сам със себе си и своите страсти. Сполучлива находка, тъй като текстът на пиесата, създаден специално от Пламенов за случая, въпреки че се придържа в основни линии към мита, си позволява свободно да използва класическата основа. Представената семейна ситуация е напълно нова и разкрива драмата на съвременния човек, заговаря за непосредствените проблеми на настоящето, без обаче те да са банализирани или представени през призмата на циничния ироничен поглед. Езикът е свеж и остроумен. Текстът търси обяснение за неспособността на съвременния човек да цени другия, да му се доверява и да се вглежда в скритата суровост на сърцето днес, което се заблуждава, че крие близост, а на практика разрушава другия чрез лъжата, че го обича. Режисьорското решение прави своите изводи без да налага или дава оценки, оставяйки моралната дилема отворена и може би именно в това е същественият успех на постановката на Велкова. Тя гради образите психологически, без да вади остри типажи, изследва вътрешните мотиви многостранно, осветлява „интимната мисъл” от различни ракурси, като не дава диагнози и не морализаторства, а се интересува само от ярките  вътрешни противоречия.

Федра, чудесно, проникновено изпълнение на самата Бойка Велкова, е разкъсвана от дълга към съпруга Тезей, желанието да бъде добра майка и внезапно споходилата я неочаквана страст от преоткритата достолепност на възмъжалия Иполит. Ако в началото е леко капризна примадона, заела позата на преситения аристократизъм, то по протежение на действието се показва уязвима, крехка, жена на ръба на лудостта, съмняваща се в себе си и в ценностите си, която вече не може добре да прецени границата между илюзия и действителност.

Тезей на Пламен Манасиев е внушителен, самодоволен и авторитарен баща, който, без да усети, прекършва душите на своите близки чрез прикрития си болезнен нарцисизъм. Изненадата идва от двойката млади актьори Михаил Сървански – Иполит и Севар Иванов – Агатон. Те се надиграват с хлапашка жар - жизнени, самонадеяни, нахакани, жадни за приключения добри приятели, но и скрити врагове. Иполит-Сървански е деликатен, изтънчен, завладян от големи идеи, но доста суетен младеж, който се радва на привилегиите, с които се е родил, без да отчита тяхното преимущество. Докато Агатон-Иванов изглежда доста мнителен, леко невротичен, постоянно скептичен „метросексуален денди”, той изненадва с взрив от стаена енергия и емоционална уязвимост.

Не на последно място е разтърсващото присъствие на Петя Силянова като икономката Диотима, която само чрез няколко появи успява да изгради трогателен образ. Тя е обичлива, проницателна, забавна - танцува с огромна шапка върху „VOUGE” на Мадона, разправя благи приказки, а накрая скръбният ѝ вопъл прокънтява в тишината на всемира като част от вечната съпротива на човека срещу несретната му участ на смъртен.

Очевиден успех на постановката са ансамбловата актьорската игра, партньорският дух, търсенето и откриването на общ сценичен стил, който е удържан през цялото време на ръба между лириката и иронията. От друга страна Бойка Велкова се опитва да направи и втори символно-метафоричен план на тълкувание, в който образите потъват и преобръщат своите значения. Например икономката Диотима, която се грижи всеотдайно за всички, се появява посред кошмарния сън на Федра, носейки едно ангелско крило и се опитва да ѝ разкаже изцеряваща душата история, но обладана, Федра бяга. Дори ангелската благодатна помощ може да се отхвърли, когато не е поискана.... Или пък когато опиянена Федра танцува ритуален танц с чаша вино и говори с луната... Понякога дори самите герои застиват в позите на антични статуи за миг, сякаш прекрачват отвъд времето, където страстите им са част от самата вечност.

Силата на тази поетична атмосфера е подпомогната от майсторската музикална среда на Теодосий Спасов, която е не просто звуков фон, но и активен психологически коментар на действието. Словесно-метафоричните образи са подкрепени от звукови отражения, без обаче да се изпада в илюстративност, а напротив - постига се усещането за смислово експресивно единство. Зората е представена от красив струнен щрайх, сцената с кошмара е изпълнена с грак на гарвани, а копнежът е предаден чрез древен носталгичен мотив от гласа на някакъв хем познат, хем непознат странен духов инструмент (ней-дудук), докато борбата-игра между двамата приятели Иполит и Агатон е илюстрирана от барабанен ритъм, подобен на все по-учестено дишане и сърцебиене...

Заслугата за високата движенческа култура и динамичните танцови моменти е на хореографа от балет Арабеск Филип Миланов.

Може би малко по-разчупено мислене по отношение на костюмите от страна на Бояна Бъчварова, а не толкова стриктно следване на общия ключ черно-бяло с по-ярки цветни петна и по-дръзки модни силуети само биха подсилили цялостното внушение на образите, докато сега монохромната гама прави образите твърде познати и близки до ежедневното – тениските на младежите, сивият костюм на Тезей. Не на последно място, макар и много подходяща, залата на Театър „Азарян“ с амфитеатралната си форма и въртящи се два сценични кръга, която дава много повече възможности, остава драматургично безучастна. Пространството като че ли не е достатъчно усвоено от осветлението, с което може да се постигнат много по-ярки темпорални и емоционални внушения.

„Федра” на Пламенов и Велкова изненадва зрителя, връща му нещо от усещането за отдавна изгубена мощ на театъра, когато си е позволявал да повдига най-съществените въпроси и се опитва да обясни най-важните проблеми. „Федра” е пиеса, посветена колкото на изпитанията на страстта, на копнежа по съвършенство, на скрития ужас от властта на красотата, толкова и на тревожното питане може ли човек да живее само с разума си или непрестанно е обречен да оправдава стихийните пориви на несъзнаваното, къде е спасителната граница между строгото подчинение на правилата и вътрешния импулс за свобода. Защо себепознанието е толкова трудно и се заплаща с цената на неизбежното страдание и разочарование.

Въпреки всичко, това е постановка, в която има истинска ведрост и лекота, възхита от красотата, но също така и дълбоки страсти, които водят до горчиво отчаяние, болезнени равносметки и скръб, за да може на финала да просияе една нова надежда, че въпреки всички изпитания, в последна сметка любовта винаги тържествува и спасява смисъла на съществуването.

Сценография и костюми: Бояна Бъчварова, Музика: Теодосий Спасов, Хореография: Филип Миланов, Действащи лица и изпълнители: Федра – Бойка Велкова, Тезей – Пламен Манасиев, Иполит – Михаил Сървански, Агатон – Севар Иванов, Диотима – Петя Силянова. Театър „Азарян”, Зала ІІ, НДК. Следващи спектакли: 10 май 2021 и 21 юни 2021.