Провокирам пациента да намери своя път в борбата с болестта

С проф. Златимир Коларов, началник на отделението „Системни заболявания на съединителната тъкан” в Клиниката по ревматология на УМБАЛ „Св. Иван Рилски”, разговаря Петър Галев

- Проф. Коларов, ако днес трябваше отново да избирате, щяхте ли да се насочите към медицината, като преживявате това, което се случва в системата?
- Не бих искал да звучи претенциозно, но аз съм един изключително щастлив човек! Много е хубаво, когато мечтите се сбъдват. Ако днес трябва да избирам, въпреки умората от годините и натрупания много труд аз без колебание ще тръгна по същия път!

- Но когато сте работили като начинаещ лекар, всичко в здравеопазването е било по съвсем друг начин, включително престижът на лекарската професия...
- Абсолютно вярно. Тогава имаше една нелоша система и който отрича това, не е честен. Разбира се, с всичките й недостатъци, но и с много достойнства. Днешната ситуация е сериозно предизвикателство – с недофинансирането, обърканите връзки вътре в системата, липсата на профилактика, необходимостта пациентите да доплащат редица дейности и консумативи. Но ако всички вдигнем ръце и решим да напуснем, да емигрираме, какво ще стане с нашите пациенти, с нашите родители, с едно поколение, което е дало много на България? Убеден съм, че когато човек вложи енергия, желание, хъс, професионализъм и мъдрост, пак може да направи нещо въпреки всички негативни фактори. Това не са само думи, а реалност, която доказваме всеки ден в Клиниката по ревматология с моите колеги.

- Защо се загуби онова отношение към пациента, когато на него се гледа като на личност и като цялостен организъм. Очевиден е днешният уклон всеки специалист да си гледа само своето, без да се опита да обобщи всички проблеми на един болен човек.
- Безспорно медицината върви към все по-тясна специализация и това има своите плюсове и минуси както всяко нещо в живота. Проф. Шейтанов, нашият доайен в клиниката, казваше: ние знаем все повече и повече за все по-малко и по-малко неща. Въпросът е пациентът да получи диагноза и лечение, синхронни на това, което е постигнала съвременната наука. Вярно е, че тясното профилиране ни отдалечава от цялостната картина и все пак тук идва умението на лекаря и необходимостта от широк поглед, за да се съобразява и с другите проблеми на всеки пациент. Това е въпрос и на квалификация и опит. Професионализмът е няколко неща. Едното е достиженията в труда, но много е важно и отношението към труда, то  също е част от професионализма. И най-важното може би е да знаеш нивото си на некомпетентност. Докъде си ти и откъде започват другите.

- Обикновено хората очакват от професора да знае едва ли не всичко...
- Не, не знам всичко в никакъв случай. Ако приемем, че цялото познание е един кръг – 360 градуса, аз донякъде съм добър в едни мои градус - градус и половина. И е много важно да знам кои са другите в техните градус - градус и половина, за да насоча пациента натам. Този, който казва, че знае всичко, аз бягам от него като дявол от тамян!

- Защо отделихте толкова много време да напишете трилогията „За човека, болестта и още нещо”?
- Много важен момент в лечението на болния е обучението на самия него и на близките му. Те трябва да бъдат информирани, защото лекарят съветва, а болният решава. Но решенията му е добре да бъдат от една просветена позиция. Пред непросветения е пътят, който му е казал съседът или някоя врачка, или екстрасенс, и той лесно ще го отведе в пропастта. Давам си обаче сметка, че в кабинетите сме претрупани с работа, често нямаме тези допълнителни 15-20 минути, които да отделим за разговор, за обяснения и отговори на въпроси от пациентите. Нормално е болният да има съмнения, притеснения и не е професионално един лекар да изпише рецепта и просто мълчаливо да я подаде на пациента.

Може назначенията да са перфектни, но не намериш ли време да обясниш с човешки думи, не си си свършил работата. И точно за да коригирам този луфт, ми дойде идеята преди повече от десет години да напиша книга за ревматично болните. Но това е един своеобразен задочен диалог, не е от позицията на последна инстанция. Провокирам пациента да мисли и да избере своя уникален път в борбата си с болестта, а не давам готови отговори. Последната част, която излезе наскоро, всъщност е учебник за пациента, за неговото поведение във всекидневието. Стремях се сложната информация да я дам максимално систематично и опростено.

- Известно е, че пишете не само научна и научнопопулярна, но и художествена литература. Това откъде дойде?
- От генотипа! Тук няма бягство от себе си. Просто в мига на нашето зачатие ние носим в гените си закодирани нашата биологична и до голяма степен социалната си съдба, която в много голяма степен е функция от биологичната. Така че винаги казвам: ако Господ ти е дал нещичко, някакъв талант, то те човърка, не ти дава мира, докато не го реализираш. Това, заради което си създаден, това, което ти е дадено, ти трябва да го развиеш и да го върнеш, ти си отговорен за това!

- Сега, в едно песимистично време, какво мислите за България? Ще се измъкнем ли някога от това финансово-икономическо, но и морално-психическо блато?
- Не съм голям оптимист, но вярвам, че имаме бъдеще като народ и държава. Трябват ни обаче възрожденци по дух, които да се захванат с обществените дела, а не случайни попадения от улицата. Вижте колко изтъркани лица се въртят в обществения живот, които са от години там и са амортизирани. Техните цели не съвпадат с очакванията на хората, те си въртят съвсем други задачи... Но и друго – ще трябва да свикнем на уважение към институциите. Демокрацията е низ от процедури, понякога тромави и досадни, но единствено те пазят от хаоса и гарантират правото ни на мнение като граждани. Трябва да осъзнаем това нещо. Много ми се ще, но не виждам засега хора, които ще поемат този тежък кръст, да обърнат кормилото. Трябва национална стратегия и всеки да изпълнява своята част. Но ако с нещо съм горд, че съм българин, това е спасяването на евреите в България, защото народът, заедно с голяма част от елита на държавата начело с царя, ги е спасил! Не виждам защо тогава сме могли да го направим, а сега да не можем да се обединим около основни неща... Ами нека всички да погледнат какво е написано на Народното събрание – Съединението прави силата!

 

Сподели във Facebook