.jpg)
Гените донесоха утеха за „сови” и „чучулиги”
Нов генетичен тест вече определя кой е ранобудник и кой поспаланко. Оказва се, че полюсите на вродения биоритъм трудно може да се сменят.
Хората не сa еднакви и за разликите помежду ни се грижат произход, околна среда, гени и не толкова рядко - вътрешният часовник.
Че при двукраките, подобно на голяма част от животинския свят, има различни хронотипове, се знае от биолозите със сигурност едва от няколко години. Така наречените „чучулиги” са активни сутрин и вечер бързо се уморяват. „Совите” пък си лягат късно и на другия ден излизат трудно изпод завивките.
Как хората се разделят на хронотиповете, доскоро се установяваше с анкети, в които тестваните описваха протичането на деня им. Сега обособяването на човечеството на ранобудници и сънливци позволява да бъде доказано чрез един прост кожен тест.
Екипът на хронобиолога Аким Крамър от берлинския медицински университет Charite е успял да измери в лаборатория активността на всички гени, които управляват вътрешния часовник. При бозайниците подобни „времеви предаватели” са активни в почти всички клетки. Те определят такта за отделянето на хормоните, за продължителността на процесите на обмяна на веществата или за състоянието сън - бодърстване.
Клетъчните часовници се регулират от един „господстващ часовник” в мозъка, който пък се контролира от слънчевата светлина. Като диригент на оркестър централният „пейсмейкър” предава сигналите по-нататък в периферните клетъчни часовници.
При опита си берлинските изследователи използвали 28 доброволци, между които 11 ранобудници и 17 сънливци, на които взели 2 мм кожни участъци и размножили клетките на съединителната тъкан в лаборатория. Работата на наличните „часови” гени хронобиолозите наблюдавали с помощта на един трик: те внедрили биохимичен „репортер”, който онагледявал активността на пейсмейкъра. Става въпрос за ензим, благодарение на който се получава светлинна реакция винаги след като „пейсмейкърът” е бил активиран.
Ето го и крайния резултат. При „совите” вътрешният часовник тиктака видимо по-бавно от нормалното. Един растящ и намаляващ цикъл на генната активност в някои случаи завършва едва след 25 часа, а не след 24. Последиците са подобни на това да имаш ръчен часовник, който върви твърде бавно – носещият го винаги закъснява.
При „чучулигите” пък вътрешният часовник се движи твърде бързо, като генетичният цикъл понякога завършва след 23 часа – затова вечер те се изморяват бързо и се будят на зазоряване.
Изглежда, най-накрая се доказа на биомолекулярно ниво, че „чучулиги” и „сови” не могат да се променят дори когато самите те го искат: „Разликата се крие в гените, хронотиповете са вродени, констатира Крамър. Един късен тип не може да обърне полюсите на своя вътрешен часовник чрез светлинна терапия, нито чрез доза мелатонин, която изведнъж да го превърне в ранно пиле.”
Въздействията на зле регулираните „пейсмейкъри” често се носят през целия житейски път. Почти ¼ от всички немци, така оценяват хронобиолозите, са ранни или късни типове. Сред тях специално „совите” живеят в постоянна „социална умора”, защото сутрин будилникът ги изтръгва от едва започналия нощен покой и с всеки изминал работен ден те натрупват все по-голям сънен дефицит. „Стига се до значителна липса на сън, която трябва да бъде изравнена в края на седмицата”, обяснява Тил Рьонеберг, хронобиолог в мюнхенския университет Ludwig Maximilian.
Но и „чучулигите” могат да се оплачат от конфликт между вътрешния си часовник и обществено установеното време.
При екстремните хронотипове страда понякога и здравето. Който продължително живее в противоречие с вътрешния си часовник, е податлив на заболявания, както са показали прегледи на хора, работещи на смени и като стюарди. Жертвите на хроничната социална умора освен това посягат по-често към никотин и алкохол.
Докато все още в много предприятия и училища важат остарелите работни часове от архаичното общество, едничка крехка и слаба утеха за „совите” остава твърдението на Крамър: „Предразсъдъкът, че един екстремно късен тип е просто мързелив, е ясно опроверган от нашите резултати.”
Превод Вася Дерменджиева
