.jpg)
Микрохирургията се учи в лаборатория, а ние нямаме
Вече 42 години, от първия си ден като стажант-асистент, доц. Бинка Попова работи неизменно в Университетската болница „Царица Йоанна –ИСУЛ“. През 1987 г. прави първата у нас реплантация на напълно ампутирана през дланта ръка. До момента екипът й е извършил около 300 реплантации и микросъдови хирургични интервенции. Доц. Попова и досега остава уникален за страната ни специалист по микрохирургия на ръката. Обсебена е от дългогодишната си цел, мечта, мисия – в България да има място, където да се обучават в нейната специалност млади лекари, а помощта за пациентите да бъде високопрофесионално организирана. Наскоро Българският лекарски съюз й присъди годишния си почетен знак „Лекар на годината“ – жест, който доц. Попова приема като оценка не лично за нея, а за усилията й микрохирургията у нас да има бъдеще. Респектиращи са знаците какъв лекар и каква личност е пред теб в повече от скромния кабинет – не пропуска много пъти да спомене благоговейно учителите си, отклонява упорито разказа от себе си към важното за пациентите, за специалността, за младите кадри, гори със своята борба постигнатото дотук да не замре. И носи изумителен оптимизъм.
С доц. Бинка Попова, Университетска болница „Царица Йоанна – ИСУЛ“, разговаря Галина Спасова
- Доц. Попова, в апогея на един възходящ професионален път с много постижения и признание връщането към началото винаги е любопитно.
- Моят интерес беше към хирургията. Дойдох тук, в тогавашния ИСУЛ, веднага след института като стажант-асистент, в началото на 70-те. Моите учители са проф. Янаки Холевич и съпругата му проф. Елена Панева-Холевич, специалисти с международна известност. Проф. Холевич наред с блестящите си качества като лекар и човек беше ненадминат по отношение на грижата за младите, за следващото поколение специалисти. Казваше: „Докато работим, ние трябва да учим младите, да им дадем тласък“. Аз например бях длъжна да мина по другите отделения, но той каза - „Ти си подходяща за хирургия на ръката, ти си млада, ти си жена“. За хирургия на ръката е нужен повече финес, лекота. Да не говорим за микрохирургията - работиш под микроскоп, шиеш съдове с калибър милиметър, при децата – по-малко. Особена трудност е и продължителността на операциите – 8-10-12 часа.
- Къде се пропука традицията с „отглеждането“ на кадрите?
- В това, което предлагаме на младите колеги. Отговаряме ли на онова високо ниво, за да отиде младият лекар в дадена специалност? Какви условия им предлагаме за работа? Те трябва да плащат за специализацията!! Донякъде и психологическа е промяната. На преден план започна да излиза кой и колко ще получи. Това не е нередно – защото човек трябва да може да си купи книги, да отиде на конгрес, да живее нормално. Само с идеализъм не може, но е много необходим. Ентусиазъм, идеализъм, желание. Но съм убедена, че това го има у младите хора. Минахме през много етапи от времето, през което се наблягаше предимно на работа и наука. Но това е истината – обръщаше се внимание на вложените усилия, имаше значение кой какви статии е написал, какво е прочел. Това ще се възстанови, вярвам. Много колеги ще възразят - нивото ни не е толкова паднало. Не е. Но ние трябва да догонваме, ние трябва да сме наравно с другите, не може да се влачим.
- Денят, който няма да забравите?
- На първата успешна реплантация – 9 май 1987. Много добре помня пациента, беше двайсет и няколко годишен работник, с отрязана ръка през дланта. Помня радостта от успеха, защото му върнахме способността да работи, да хваща... В тази болница започнахме микрохирургия – нещо ново за България. Вече бях минала подготовка, обучение в клиниката. Добавих и уменията в микросъдовата хирургия, които получих на курс в Киев, и това позволи първата реплантация. Продължихме, дойдоха млади колеги, работихме... Но полека-лека... намериха си други места и вече не са в нашата клиника.
- Как стана така – при около 300 успешни реплантации?
- Защото микросъдовата хирургия, реплантацията беше оставена да се развива едва ли не като самодейност. На добрата воля и желанието на д-р Попова и на млади колеги, които имат интерес и амбиция. Но не става да се работи на такъв принцип! Така се стига само донякъде. Не бяха организирани нещата докрай. Непрекъснато се изтъкваше финансовата страна - че ще са нужни инвестиции. И какво по-точно? Имахме един стар микроскоп, преди година го сменихме със съвременен. Но не се отдаваше значение на развитието на микрохирургията и реплантацията. Когато направим сложна операция, всички медии съобщават, хората научават, възхищават се и... толкоз. Всяко чудо за три дни. И стигнахме дотам, че оперираме безотказно нуждаещите се, но нямаме екипи. А разбирате, трябват поне два – защото човек може да отсъства, може да е болен. Операциите не търпят отлагане. Докато пристигне болният при нас, ние вече сме получили информация от изпращащата страна и уточняваме по телефона какво е общото състояние на пострадалия, на каква възраст е, какви допълнителни страдания има и т.н.
- Явно организацията е не по-малко решаваща от уменията на хирурга.
- Дали да се предприеме или не реплантация не се решава от екипите на спешната помощ, нито от този, който е помогнал първи. Той може да насочи веднага пострадалия и обикновено го праща до най-близката болница. Какво се беше случило с Радко от с. Юлиево, който с циркуляр си беше отрязал ръката почти до китката – палец, пръсти... Екипът от Бърза помощ казал, че нищо не може да се направи. Но той настоявал и го откарват в Стара Загора. Там един от административните директори нарежда бързо да се транспортира при нас. Спасихме му ръката. Но се иска организация. Тази работа не е ежедневие, но случи ли се, дойде ли пострадал, ние трябва да сме на момента готови. Защото няма ли го примерно палеца, един мъж в трудоспособна възраст губи 40-50% от функцията на ръката си. Няма ли я по-нагоре ръката, той е кандидат за ужасно скъпи протези – и пак не е неговата ръка. Но присадена, реплантирана, ръката има сетивност, неговата тъкан е, това е нещо много голямо. Затова е така важна организацията. Много пъти сме разпращали транспортния протокол до травматологичните клиники в страната – това са правилата как да се подготви болният, какво да не се дава, какво не бива да се слага на мястото, как ампутираната част да бъде подготвена и пренесена в условия на охлаждане. Преди да тръгне болният, лекарят е длъжен да ни информира какъв е случаят. За да може тук екипът да е готов и да чакаме болния, а не той като пристигне, да почнем да се търсим.
- Как виждате бъдещето на започнатото от Вас?
- В момента имам един колега, който явно ще се насочи към тази част от специалността, а не примерно към ендопротезирането. Но една птичка пролет не прави. Преди да си тръгна, да се оттегля, аз съм длъжна да предам това, което знам и мога, на повече млади хора. Дай боже да дойдат още – между тях ще се намери човек със сърце и амбиция и нещата ще вървят. Неизбежно е и трябва да стане! Но за да дойдат, трябва някъде да ги уча! Техническото изпълнение на микросъдовия шев се учи в лаборатория. На лабораторни бели плъхове – тренира се под микроскоп. Не може да се работи в операционната без такава подготовка. Това е валидно навсякъде по света, така става обучението за работа в микрохирургията. Ние нямаме лаборатория. Отдавна е закрит и вивариумът в болницата. Имахме лабораторни животни и там работеха хирурзи, вирусолози, различни специалисти. И до ден днешен стои само сградата. Това, което горещо желая, е да разкрием такава лаборатория. Тогава ще дойдат млади лекари. И когато са добре платени (а пътеката за реплантации сега е добре платена), ще останат. Млади хора, които искат да се подготвят, да се изявят, такива дърпат колата напред. Ще отидат на конгрес в чужбина и ще покажат – ето, ние в България правим това. Защо ги изпускаме младите? Защото навън им предлагат условия и заплащане. Ами дайте да направим места, привлекателни за развитие и изява на младите!
- Чия помощ Ви е нужна и колко близо виждате осъществена мечтата си?
- Първо – нужно е разбирането на болничното ръководство. Ще се вдигне нивото на болницата – защото само тук в България ще се обучават микрохирурзи. Лекарският съюз ми даде наградата си не заради мен – а заради това, в което съм хвърлила усилията си. Благодарна съм, оценката на колегите ми е огромна морална подкрепа - че съм внедрила нещо ново и продължавам да се боря да го има, да се развива. Нужна ми е подкрепата и на министерството. Много важно е зад тези усилия да застане Медицинският университет. Преминалият курс на обучение тук трябва да получи сертификат, че може да работи в операционна. Ще направя това, което зависи от мен, за да има Национален център за реплантация с лаборатория. Тази болница, „Царица Йоанна – ИСУЛ“, го е заслужила – всичките й специалисти... Колко близо е мечтата ми? 26 години все не става. Но в рамките на тази година трябва да се реши. Тръгне ли веднъж, ще стане бързо. Имаме вече опит.
- Вие лично как издържате на такова натоварване, без работно време, винаги нащрек?
- Когато това го няма, много ми липсва. Така издържам. Ако толкова искам да стане този център, то е на първо място заради пострадалите хора. А те са предимно млади, в работоспособна възраст, деца. Ужасни са злополуките, а 50% да върнем нормалната сетивност на ръката – това е невероятен резултат, с голяма социална стойност. Като има център – няма да се решават нещата на място, на своя глава, дали да има или не шанс човекът. А подготвените специалисти имат и друго поле за изява – реконструктивната микрохирургия. Ако има например огромна рана на крака, до кост, взима се тъкан от гърба. Но това значи да се зашие артерия към артерия, вена към вена. Внедрено е, правили сме смяна на палец на ръката с пръст от крака. Кадрите на един такъв център по микрохирургия ще дърпат напред, ще създадат школа. В Румъния има три такива центъра, където се обучават чужденци, защото им е по-евтино, в Гърция има четири. Аз мечтая и желая да оставя след себе си двама-трима мераклии, които от своя страна да привлекат и обучат други... Когато сме повече, сме по-силни.
