Семейство Лютакови – една хармония на 66

Соня МОМЧИЛОВА

Смаях се! Нали знаете, по онзи начин, когато изненадата е толкова приятно неочаквана, че целия ставаш усмивка. Отивам на гости у г-н и г-жа Лютакови и къде мислите попадам? Светъл, блестящ от чистота, празнично подреден дом на централна софийска улица. Двамата общо са на 180 години, но това изобщо не му идва наум на човек, защото не възрастта е особеният белег на дългогодишната двойка, а хармонията, спокойствието и удовлетворението, което излъчват. Възрастта не ги притеснява. С гордост и закачлива усмивка, която тълкувам като „не й се даваме”, ми доверяват, че са окръглили деветдесетте. Преливат от жизненост и енергия.

Елегантни, като от кутийка! Г-жа Милка Лютакова в красив кафяв ансамбъл и изящна брошка, а г-н Тодор с безупречно изгладена риза в екрю и елегантно фишу в същата гама. Изискани и гостоприемни, със свежи спомени и непосредствени, топли отношения. Говорят си с внимание и деликатност, която по-голяма част от двойките в близкото ми обкръжение отдавна са изгубили. Последните двайсет години са работили в Германия. Били на гурбет, както казва г-н Лютаков. Кариерите им в България  са забележителни, но контактите им с чужбина им дават възможност да се реализират и в Германия.

Всяка година семейството се качва на колата, която г-н Лютаков собственоръчно управлява, и си идва в София за поне половин година. С автомобила се придвижват и до испанското крайбрежие, където имат малко апартаментче. Нямат жена, която да им помага в домакинството. Просто силите да се грижат за себе си им стигат, а от проблеми със здравето не се оплакват. Такъв подарък ми беше срещата с тези прекрасни двама души! Такъв стимул в момент на обрати, в който често се молим случаят да ни прати знак, че има смисъл и взаимност.

Приготвили са ми папка с поздравителни адреси от най-високо ниво в немските административни служби. Първото писмо е от кмета на селището, в което живеят, следващото е от областния управител, има от министър-председателя на Бавария и накрая от самия президент. В Германия, представете си, се знае кога някой съвсем редови гражданин има годишнина или тържествен повод и това се удостоява с мил жест на внимание.

Всичко започва преди повече от седемдесет години, когато на една междуучилищна забава (преди войната гимназиите бивали мъжки и женски) си срещнали погледите. Тя танцувала с един по-голям батко, но Тошко, куражлия от малък, се оказал по-интересен за девойчето, израснало без майка и отгледано от гувернантка. После се наложило да се разделят, защото Милка заминала да учи стоматология в Германия, но когато се върнала и една вечер отново се видели случайно в музикалния театър, решението било взето. Тодор завършил Царското военно училище и се оказал изключително обещаващ пилот. От снимките в семейния албум гледа едно красиво решително момче с униформа на военновъздушните сили на царска България.

Оженили се. От самото начало си довършвали изреченията и си четели мислите. Появила се и дъщерята. Тодор започнал работа към голямо застрахователно предприятие, а уменията на Милка я превърнали в един от най-търсените стоматолози. Контактите с международни партньори им отворили вратите към Германия. Годините минавали, децата растели. Дъщерята се задомила, внуците пораснали, сега е ред на правнуци. Очакват ги.

Тайната на 66-годишния им брак се крие в умението да се слушат и да се чуват един друг.
„Цял живот не сме пушили - казва Тодор Лютаков, - а колкото до алкохола, нея изобщо не я бройте, никога не е пила и глътка. Цигара съм опитвал два пъти в живота си, но организмът ми не приема никотина. Като дете съм живял над ресторанта, който родителите ми държаха. Никога не ми е било забранявано да опитвам алкохол или цигари, но нямах такъв пример - и родителите ми, и приятелите им бяха хора на мярката. Такова беше и семейството на Милка.”  Майка й починала, когато тя била съвсем мъничка, та се наложило баща й да се грижи за нея самичък, но го направил по най-добрия за момичето начин. Никога нищо не й е липсвало, въпреки че баща й бил чиновник в електрификация.

Кодът на дълголетния брак е умереността в действие, не само на приказки. Умереност в отношенията, в храненето, в емоциите. „В Германия хората се поздравяват и по улицата, когато се разминаваш с някого или ако го видиш в затворено помещение.” Тук дори съседите не ни поздравяват - все едно се виждаме за първи път, учудва се г-н Лютаков на българската забързаност и нехайство към ближния. „Едно време, когато живеехме бедно, дори примитивно - казва г-н Лютаков, - бяхме по-човечни, по-усмихнати, а сега... Нямахме хладилник, майка ми гладеше с чугунена ютия с въглища, а когато баща ми донесе за първи път радио, изкомандва – ръцете отзад!, и двамата с брат ми само гледахме чудото на техниката.

В нейно лице винаги съм имал един много добър слушател, аз и тогава, в младините ни, както и сега, си бях приказлив.” „Това ли е тайната?”, питам двамата симпатични и преливащи от енергия съпрузи. „А, не! - не се съгласява фината като статуетка и излъчваща завиден аристократизъм Милка. - Всеки трябва да взима думата, когато има какво да каже.”

Милка е изключително уважаван специалист в Германия. Децата от цялата област с радост посещавали кабинета й. „С всеки един трябва да поговоря, да го подготвя, да разбера психиката на човека, седнал на стола. С мълчание това не става. Може би затова съм и по-мълчалива у дома” – усмихва се деликатната Милка. Тодор е преживял много перипетии със здравето си, но нищо не го е белязало. Изпитанията са идвали ненадейно и са си отивали, защото духът му винаги е бил на висота.

Желание за разбирателство и въздържание от експерименти е може би рецептата на дълголетния брак. Стават раздори за дребни неща. Не си говорят младите достатъчно, това са предположенията на семейството за изобилието от нетрайни връзки и тленността на браковете в наши дни. А дали те си говорят? И още как! „Понякога аз с по-висок тон”, шегува се Милка. Тодор се смее на шегата. Такава изящна и красива въпреки годините дама е тази негова крехка съпруга, че как да не те досмешее, като си приписва войнствени черти? Тя приготвя вегетариански гозби, а той обича фините колбаси и добре приготвените диетични меса. Сервират красиво и винаги се хранят заедно.

Не ми се тръгва от дома на семейство Лютакови. Чак не мога да повярвам, че в светлия, приветлив апартамент в центъра на София е възможно да живеят по законите на безусловната взаимност, смятайки  себе си за съвсем обикновени, тези  сияещи хора, свидетели на толкова събития, промени и превратности. Защо ли се учудвам? Катедралите нямат възраст, само достойнството им расте и благоговението, което даряват на неспокойните ни сърца.

 

Сподели във Facebook