.jpg)
В Австрия осигурените пациенти не доплащат за очни операции
С д-р Анелия Хохвартер разговаря Петър Галев.
Д-р Анелия Хохвартер е специалист по очни болести в клиниката „Рудолфщифтунг“ – Виена, и научен работник в института „Лудвиг Болтцман“ по ретинология и биомикроскопична лазерна хирургия в австрийската столица. Родена е в с. Горна Митрополия. Започва да учи медицина в Плевен, а завършва в Медицинския университет във Виена. Специализира обща медицина в болницата “Herz Jesus Krankenaus“, а очни болести - в „Рудолфщифтунг“. От 2007 г. е лектор в Медицинския университет във Виена. Ръководител е на 3 специализирани кабинета по увеити, съдови заболявания на окото и пластична хирургия на клепача. Има над 3000 операции на катаракта, отлепване на ретината, глаукома, витреоретинална хирургия.
През целия си стаж е социално ангажирана – реставрира църквата „Св. Троица“ в с. Горна Митрополия, участва в лекарски мисии в Йемен и Узбекистан. Често изнася курсове в България, периодично преглежда и оперира български пациенти. През последните години консултира и оперира в очната клиника „Луксор“ в Пловдив, където заедно с българския екип са разработили програма за развитие на хирургията на задния очен сегмент при глаукома, диабетна ретинопатия, макулна дегенерация, отлепване на ретината.
-Д-р Хохвартер, Австрия е известна като много консервативна държава, как една българка достигна до най-високите нива в офталмологията във Виена?
-Лично аз никога не съм се смятала и представяла за извънредно надарена в която и да е област. Но съм много дисциплиниран и упорит човек. Навремето моят учител по тенис ми казваше: „Г-жо доктор, нашият спорт е 10 на сто можене и 90 процента тичане“. Така е и в много други дейности. Специално за ретиналната хирургия сигурно се изисква и някаква дарба, но 90 на сто е труд, постоянно учене и поддържане на формата. Явно моята дисциплина и труд са направили впечатление на австрийските ми колеги. Вярно е, че обществото там е доста консервативно, в смисъл, че има строги правила, от които няма мърдане. Но в Австрия са много отворени към света. Самата тяхна история е много пъстра – владели са различни територии през вековете, в които са се срещали много народности. Днес да се намери един чист австриец е все едно да откриеш златно съкровище в двора си. Политиката им е да приемат другия, различния, но само чрез приобщаването му към общите правила. Те дават реална възможност на всеки да се докаже. Но никой няма повече права, нито задължения от другия. Даването на някого на повече права само защото е различен от мнозинството, е пагубно. Лично аз бях поставена наравно с останалите и спечелих много професионални битки.
-Вие ли избрахте очните болести, или те Ви избраха?
-По-скоро беше някаква намеса на съдбата. Лекар винаги съм искала да бъда, но първо се бях насочила към ортопедия и травматология. Дори бях започнала работа в ортопедичен кабинет в Плевен още като студентка. Даваха ми да гипсирам фрактури, които не се нуждаеха от операция. Всички бяха очаровани, че една жена е избрала тежка и смятана основно за мъжка специалност. Смятаха да ме насочат към по-фина работа като хирургия на ръката. Но когато бях в четвърти курс, майка ми получи при трудов инцидент травматично отлепване на ретината на двете очи. Тогава влизах постоянно с бялата престилка в очната клиника. Бях поразена колко бързо човек може да се превърне в безпомощен, ако изгуби зрението си. Именно тогава се пренасочих и реших да се посветя на офталмологията, да помагам на пациентите да запазят и възстановят зрението си.
-Когато отидохте в Австрия, признаха ли Ви наученото в България?
-Аз заминах за Виена след пети курс. Трябваше да повтарям тринайсет изпита. Куриозното е, че не ми признаха и упражненията по очни болести, макар че бях кръжочник от България точно в тази област и имах много повече занимания от другите студенти… Гинекологията също трябваше да повторя, както и съдебната медицина. Защото там много се учи самият закон и това е много специфично за всяка държава. В Австрия няма държавни изпити след медицината, а една тригодишна държавна практика, след която излизаш като общопрактикуващ лекар. За тази практика се чакаше много дълго. Междувременно започнах в една частна клиника, но там само част от работата ми се признаваше за моята държавна практика. Обаче си уплътних времето, като изкарах много от специфичните курсове за очен лекар, които сама си спонсорирах: ултразвук на окото, ангиография, цилиндроскопия, изобщо всичко, което се предлагаше. И когато се освободиха места в очната клиника в центъра, в който исках да бъда, директорът на болницата беше впечатлен от предварителната ми подготовка и ме назначи на едното от трите свободни места. Общо кандидатите бяха 1500 души! Сред тях аз бях единствената българка.
-В момента в какво е основният Ви интерес?
-Във Виена има общо четири държавни болници, в които се предлага спешна помощ, нещо като българския „Пирогов“. Нашата клиника се очертава като основния център в Австрия за спешна помощ при заболявания на очната ретина. Приемаме 24 часа в денонощието. Интересът ми е основно в областта на задния очен сегмент – ретината и централната й част - макулата. След един месец в нашата клиника започваме имплантирането на първите безжични ретинални импланти в началото основно при пациенти с пигментна ретинопатия.
-Какви са тези импланти?
-Това са високотехнологични микроустройства - чипове, чрез които в някои случаи и в различна степен може да се възвърне загубено зрение. Всъщност пациентите носят една рамка на очила със специално устройство, което безжично по V-LAN предава образ на микрочип, имплантиран в централната част на ретината, и този образ след това отива в зрителната кора на мозъка по нервен път. Все още тази методика е експериментална, създадена е в Италия. Първите резултати са, че слепи преди това хора виждат контури на човек, както и всички предмети, които имат ъгли, напр. стълби. Методиката се разработва и за пациенти с макулна дегенерация. Но става въпрос за много скъпа технология.
-Какви са основните разлики между българския и австрийския пациент?
-Като личности няма особена разлика. И в България, и в Австрия има хора, които твърде късно се обръщат към лекаря и това значително затруднява лечението им.
-Там няма ли някакъв тип глоби от здравните фондовете, ако не се преглеждаш?
-Няма елемент на принуда. Но много силно са застъпени кампаниите за информиране на пациентите за различни здравни рискове. Това се прави и в България. Но тук вече се явява и една от основните разлики между двете държави. В Австрия здравноосигурените пациенти не доплащат абсолютно нищо при преглед, лечение и операция. Докато българските пациенти, дори да получат диагноза и да им се назначи операция, например за катаракта, ако нямат пари да си платят лещата, просто няма как да се оперират. И по този начин има хора, които са останали без зрение не по медицински, а по социално-икономически причини. Е, в Австрия плащат в болницата една потребителска такса от около 11 евро на ден, но това, първо, е напълно поносимо и второ – не плащат вътреочните лещи, геловете, лазер, конци и каквото и да е друго.
-Как например във Виена един пациент може да избере конкретно Вие да го оперирате?
-Право на избор на екип имат хората с частни допълнителни здравни застраховки. Но ако някой ме търси конкретно, той може да дойде в частния ми кабинет.
-В България в момента с тревога се следи изтичането на лекари и сестри към Западна Европа, в Австрия стои ли този проблем?
-И там се наблюдава тенденция за преминаване на лекари към Германия, защото заплатите на лекарите са два пъти по-високи от австрийските. А освободените места се заемат от румънци, българи, словаци. Един от проблемите ни е, че в Австрия лекарската заплата не зависи от натовареността. Мога да правя 2 или 50 операции, заплатата ми остава същата и зависи от квалификацията, нивото и трудовия стаж. Ако мина изцяло в частен кабинет, ще имам много по-високи доходи, но решението да останеш в клиниката е свързано с възможността да си в центъра на събитията в своята област, професионално определено е по-престижно.
-Какво е впечатлението Ви от равнището на офталмологията в България?
-Прави ми впечатление, че вече има клиники с много добра апаратура. Когато това се съчетае с подготвен и амбициозен екип, резултатите са отлични. Крайно време е обаче да се преодолее грешното разбиране, че всичко трябва да е съсредоточено само в София. Неслучайно съм избрала да си сътруднича с пловдивска очна клиника, защото тук намерих много отворен към новостите екип. Впечатлена съм от задълбочените им познания в много области на офталмологията. Важно е пациентите във всяка част на страната да могат да разчитат на европейски стандарти в медицината.
