Политика по нашенски

Нямаме вече толкова много хора в България, готови (и до някаква степен годни) да се занимават с обществени дела, че всеки отиващ си от висока позиция да бъде подложен на тотално охулване. Или най-малкото на еднопластова черно-бяла оценка с преобладаващо черно, разбира се. Смешно и дори абсурдно е след 27 години уроци по демокрация да реанимираме страстите от първите площадни изяви, когато беше въпрос на чест да си краен „ар“, разбирай седесар или бесепар. Всъщност сред гражданите крайностите отдавна се заоблиха, все по-рядко ще чуеш възторжени похвали или истерично оплюване на политици. Но самите те се опитват да поддържат на всички равнища огъня един срещу друг, защото явно разбират, че без личностно противопоставяне няма какво да откроят. Да сте видели истински сблъсък на държавнически идеи в предизборните кампании, ама реалистични, а не бомбастични и ала-бала? Няма, защото хоризонтът на кандидатите е най-много за един мандат. А за четири години може само да започне, но не и да завърши нито една от жизненоважните реформи – в здравеопазването, образованието, пенсионната система и правосъдието. Затова, облягайки се на изключително късата колективна памет, политиците си знаят отработената схема: когато си в опозиция, удряй смело и всеобхватно по управляващите. Нищо, че самият ти, когато си държал кормилото на държавата, си предизвикал например катастрофа. И след това – логично – очаквай същото поведение от бившите управляващи, когато те станат опозиция… Да де, ама това е на наш гръб. Нека пак да си прочетат притчата за хан Кубрат и снопа от копия, който не може да се счупи, за разлика от отделните пръчки. Нямаме време и нерви за „Кой е по-по-най“!