Ненаучените уроци от 2020 година

След големите епидемии от Средновековието (няколко вълни на чума), откриването на ваксината срещу едрата шарка и няколко тежки грипни епидемии с милиони жертви през ХХ в., със сигурност човечеството беше забравило какво е цели държави и континенти да живеят под страха от зараза, която за броени дни може да убие иначе напълно здрави хора. Свидетели сме, че дори силно напреднали и богати държави се оказаха напълно неподготвени за огромните потоци от бързо влошаващи се пациенти. У нас в началото на пандемията успяхме малко да забавим и намалим вълната, благодарение на строгите противоепидемични мерки, за които Оперативният щаб си навлече тежки упреци и обвинения в тоталитаризъм. Но с развитието на пандемията бързо настигнахме и дори надминахме по смъртност редица страни. В крайна сметка проблемите се оказаха сходни, независимо от икономическия просперитет и научния напредък на съответните държави: абсолютен недостиг на дори елементарни защитни принадлежности като маски и ръкавици; недостатъчни места в болниците и трудно снабдяване с основни медикаменти; липса на медицински персонал, още по-малко на лекари и сестри, които да са специално подготвени за диагностика и лечение на инфекциозно болни.

Четири години по-късно пандемията от SARS-CoV-2 е напът да приключи, а страшният вирус да се превърне в един от многото сезонни респираторни вируси.

Имаме ли право обаче да забравим какво се случи? Как за броени седмици животът ни се промени неузнаваемо и заприлича на холивудските катастрофични филми с празните улици и площади и всекидневните черни статистики. Време е да си дадем сметка, че реалните жертви на пандемията далече надхвърлят официалните статистики, защото десетки и стотици хиляди хора по целия свят загинаха не от вируса, а от липсата на своевременна диагностика и лечение за други заболявания. Все още милиони хора носят физическите и не по-малко тежките психически и психологически проблеми от личната си среща с вируса, от цялостния масов депресивен период, през който преминахме.

И така, готова ли е здравната ни система за евентуална нова глобална здравна заплаха, за която въпросът не е дали, а кога ще възникне.

Краткият отговор е - НЕ. На първо място не виждаме някаква държавна политика за привличане на повече лекари, които да специализират инфекциозни болести. Инфекциозните болници и отделения са все така малко и повечето от тях са в отчайващ вид спрямо съвременните стандарти за специализирани сгради и оборудване. Липсват каквито и да е действия за преустройство на доболничните центрове (поликлиниките) и на многопрофилните болници, така че да могат да разделят потоците и да приемат безопасно както пациенти със симптоми на вирусна инфекция, така и други болни. За това си има правила, ще изисква доста пари, но няма как да е по друг начин. Такова преустройство ще е полезно и по принцип, защото няма нужда да излагаме на риск дори от банални вирусни инфекции хората, които се редят пред кабинетите на личните си лекари или по време на сезонните вирусни епидемии отиват на лекар. Освен това е задължително в училищата децата според възрастта си да бъдат запознавани със заплахите за здравето и да бъдат обучавани на елементарни предпазни хигиенни и други мерки. Да не говорим за необходимостта от създаване на реален кризисен резерв от консумативи и медикаменти, които да покрият поне 6-месечен период при липса на доставки.

Винаги се надяваме на най-доброто, но подготовката за криза е задължителна, защото не е глупак този, който се е спънал в камък, а този, който се е спънал втори път в същия камък...