Политкаша

Ако някой външен наблюдател тръгне да анализира родната политическа система, може да си помисли, че сме много диференцирана държава – в най-добрия смисъл на думата. Че например толкова надълбоко сме навлезли в детайлите на обществената организация, та имаме около 200 партии. Което сигурно трябва да означава, че големите въпроси на България са решени или поне има визия как ще бъдат решени и остават различия в някои подробности, изискващи съответното политическо представителство. Де да беше така! То са партийни форуми, вътрешни борби, бълване на тезиси, големи приказки. По-неприятното е, че дори пънещите се да бъдат автентични представители у нас на големите ляво и дясно в европейския им смисъл не могат да убедят хората, да ги запалят по идеите си, да им предложат нещо, което ще разклати и пропука най-голямата ни обща беда – корупцията и кражбите на едро от обществените пари. На фона на това безсилие избуяват всякакви евтини популисти, които - доказано у нас многократно, - ако се докопат до един грам власт, след това бързат да откраднат сто килограма блага. Смешни са опитите тук да си сложиш някакъв идеологически етикет, защото народът вече напълно изгуби ориентация кой тип партии, ако дойдат на власт, какво ще означава това за всекидневието и за бъдещето на децата. Май шансът остава преди избори да настояваме кандидат-управниците да не ни говорят за мед и масло, а за реалистичен план за излизане от корупционното блато - стъпка по стъпка. И ако после се разсеят – площадите нас чакат. Ама дали ни се занимава? Точно на това колебание разчитат назначените от нас за политици.