Улиционерска

Той е строен, стабилен, сериозен, отзивчив, любезен към гражданите и безкомпромисен към всякакви нарушения. Изобщо символ на сигурността на улицата, на всякакви обществени места и у дома. Това е най-общо образът на полицая, който ден и нощ бди над спокойствието ни и съответно заслужава уважение, висока заплата и всякакви социални придобивки, за да не мисли за друго освен за работата си. Нека да сравним накратко описания идеален образ с това, което ни предлага реалността в държавата. Ще кажете, че иронията е неуместна. И ще сте прави. Представям си как ме заливат разкази за немарливост, незаинтересованост, грубост, приятелства с кварталните и с по-едрите мошеници, корупция, „и какво ще правим сега“… Тъжна картинка. И доста безизходна – къде сме тръгнали да си подреждаме страната, след като основният инструмент за създаване и поддържане на ред е ръждясал, скърца и направо не работи. Колко души от многохилядната полицейска армия са такива, че да им кажеш едно искрено „благодаря“? Има, ама са много, много, критично малко. По-неприятното е, че вече се превръща в традиция отпорът към каквито и да е реформи в който и да е държавно финансиран сектор. „Оправяйте държавата, ама нас не ни пипайте“, това е модерният лозунг не само на полицията. И не ни гледайте резултатите, гледайте какво на книга пише, че трябва да правим, и ни плащайте добре за това! Май започвам да съжалявам защо не станах милиционер, както обявявах в детството си. Още повече – мога да напиша без няколко грешки улица „Хан Кубрат“…