За колективната вина

Не приемам чувството за „национален срам“, нито дори това понятие. Да, и мен ме заболя под лъжичката, когато видях как един примат блъсна момичето по стълбите. Но аз не изпитвам вина за това само защото уродливата постъпка е извършена от субект с български паспорт. Точно същото отвращение щях да изпитам от каквато и националност да беше злосторникът, както и жертвата. Сигурен съм, че и белгийците не изпитват масова вина за стореното от най-известния убиец-педофил в историята Марк Дютру, нито руснаците за Андрей Чикатило или американците за Джефри Дамър. Тема на морална сказка за началния курс е, че няма народи престъпници, нито народи – „целите в бяло“. Давам си обаче сметка защо у нас такива зверства от сънародници ги усещаме и като свой едва ли не персонален грях. Една от причините в конкретния случай е, че сме се изложили пред чужденци. Това е старият комплекс, поради който помежду си допускаме много повече мръсотия в какъвто и да е вид, но искаме да изглеждаме добре пред „гостите“. А извън това обективната ни вина е, че като граждани и общество не оказваме достатъчен натиск полицейско-правосъдната ни система да е такава, че всеки звяр в образа на Homo sapiens бързо да бъде залавян, неутрализиран и изпращан задълго зад решетките. Срамът ни всъщност е, че въпросният циганин многократно е демонстрирал тотална арогантност към хората и към всякакъв ред, а се разхожда по света и у нас на свобода. Иначе тв каналите са пълни със случаи за престъпления от невероятни изроди, но там винаги серията завършва с послеслов – смъртоносна инжекция (в САЩ) или доживотен затвор (в другия цивилизован свят). В тази посока ми е притеснението…