Акад. Дамян Дамянов: Реформата трябва да отчита експертните становища

В юбилейната си година акад. Дамян Дамянов получи престижната номинация за Медицински „Оскар“ в категорията „За цялостен принос в медицината“. Хирург с огромен опит (над 10 хил. операции), преподавател, автор и съавтор на близо 40 книги и учебници, зам.-председател на БАН, през годините акад. Дамянов е и активно обществено ангажиран като член и ръководител на професионални и научни дружества. Участвал е в организацията на над 50 конгреса и конференции, лично е организирал повече от 30. Над 20 г. ръководи Клиниката по хирургия на „Царица Йоанна - ИСУЛ“, отдаден и на грижата за новата генерация лекари не само на думи. Казва, че е извънредно важно да имаш добър учител. За него още на старта това е проф. Димитър Маринов, от когото е научил три неща:

Първо, безкрайно търпеливото и професионално отношение към пациента. Второ, безкрайно търпеливото и нежно отношение към тъканите в човешкото тяло, защото той оперираше бавно, фино и пациентите се възстановяваха бързо. И трето - професионалното анатомично познаване на тялото до най-малките детайли. Защото хирургът изминава няколко фази в професията – първо гледа и не вижда, след това започва да вижда детайлите и накрая започва да ги разбира.

- Представяхте ли си като начинаещ лекар, че ще има хирургия, различна от отворената?

- За хирургични намеси по ендоскопски или лапароскопски начин не е имало идея. В моите млади години все още беше близко времето на първите твърди ендоскопи - тръба, която се използваше за гастроскопия. Пациентът трябваше да бъде „нанизан“, но не като фокусниците измамно, а тази тръба да влезе през гърлото до стомаха. Трябваха поне още десетина години, за да се правят и манипулации с тези твърди ендоскопи. И разбира се, по това време вече беше въведен и лапароскопът, който служеше за оглед на коремната кухина и който е предшественикът на бъдещата лапароскопска хирургия.

- Каква ще е следващата голяма крачка напред?

- Наченките на бъдещето са в роботизираната хирургия. Тя е много разпространена днес в света. Но още през 1988-а попаднах на един от първите сателитни симпозиуми в Хановeр - проф. Пихелмайер, световна величина в чернодробната и трансплантационната хирургия, правеше демонстративна операция. И от Хюстън и Лил наблюдаваха два колектива, задаваха въпроси, обсъждаха, беше впечатляващо. Когато телемедицината стане рутинна практика, това развързва ръцете на квалифицираните патоанатоми, така че да могат да комуникират с най-малката болница. Това е нещо, което в момента ни спъва тук.

- Телемедицината ще реши ли растящия проблем с кадрите?

- В близките десетилетия може би. В близките години сме далеч от това, защото, ако нямате квалифициран човек да погледне патоанатомичния образ, да го разчете качествено и да даде верен резултат на хирурга, тръгва възможност за поредица от грешки. Бройката на патоанатомите у нас, а и в други страни драматично намалява и по-важното - вече има дупка между поколенията на младите и на вече възрастните. Трябва да имаш качествен учител, за да постигнеш и собствено ниво.

- Спомняте ли си първия път, когато е трябвало да поемете сам отговорност за пациент?

- Разбира се. Като постъпих в окръжната болница в Хасково, имаше трима млади хирурзи и шеф на отделение, на години вече. След едномесечна работа той ми каза, че ще се мие за една операция, след което ме остави да действам и се въртеше около мен да гледа. Счупих три игли при шиенето на пациента и никога няма да забравя този епизод, каква пот се лееше от мен! Но го заших и пациентът оздравя. Голяма школа беше, за година направих над 120 операции, с един много добър колектив, с доверие и със сериозни епизоди, и комични също… Но придобива самочувствие човек, защото работи планова и спешна хирургия. Никак не е маловажно.

- Има ли слаби места в начина, по който се подготвят сега бъдещите медици?

- Дългосрочно обучението страда откъм практичната страна. Студентът е студент, младостта си иска своето - приятели, забавления. Наясно съм, че единици бяха студентите и по мое време, които се включваха в хирургична дейност, които са водили раждане, включвали са се в дежурства, без никой да ги кара. Това е голяма школа и не бива да е въпрос на мотивация. Във френската система след II-III курс се прави сито и от влезлите студенти остават тези, които след това най-вероятно ще станат лекари, те буквално започват и да живеят в болницата. Това означава, че студентът вече носи отговорност, започва да придобива важни практически умения. За медицината и за хирургията научих повече през първия месец, когато започнах да работя, отколкото през шестте години следване. Но системата ни си върви консервативно. Разбира се, съвременните студенти са много по-информирани, за тях е отворен интернет. Но практиката е задължителното условие, за да можеш да придобиеш самочувствие (и дано да останеш земен в самочувствието си). Защото и това наблюдавам - младите хора сега се опитват скоростно да придобият самочувствие, което в хирургията специално много бързо може да бъде наказано. Бих пожелал на цялата колегия - дано да получим в рамките на нашата практика по-сериозно удовлетворение от условията, в които можем да правим медицина и хирургия. Не е само да можеш да оперираш. Важно е при какви условия, с какво признание от обществото на фона на все по-конфликтните взаимоотношения.

- Има ли голяма разлика между операционните в Западна Европа примерно и нашите – като оборудване, битови условия?

- Написах през 2002 година първата редакция на медицинския стандарт в хирургията. Когато го прочете, тогавашният министър Божидар Финков ми каза: „Ако го подпиша, ще трябва да закрием 95, ако не 99 на сто от хирургиите“. Посъветвах го да сложи 5 до 10 години срок. И сега трябва да кажем, че в повечето болници в България (не говоря за частните, където условията са наистина добри), се достигна ниво над средното. И въпреки това все още има операционни, в които условията са безкрайно примитивни и там хирургията граничи с героизъм.

- Защо промяната в организацията на здравеопазването все се бави?

За медицината и за хирургията научих повече през първия месец, когато започнах да работя, отколкото през шестте години следване

- Когато се възприема идея за реформа, тя трябва да бъде приета с консенсус от всички, да бъде възприета като политика, която да се следва независимо от смяната на правителствата. Като тръгваш да правиш реформа, трябва да мислиш за възможните последици, а за това е нужна експертна оценка. Превърнахме общопрактикуващите лекари в търговци, болниците в търговски дружества. Ние в момента имаме не хуманна, а търговска медицина. Изродиха се взаимоотношенията между лекарите и пациентите, между лекарите и системата, между болниците и системата, между здравната каса и системата. И то е, защото вече не си говорим за болести, за профилактика, а за пари. Това нещо тръгва от началото на реформата. Сегашният екип на министерството заяви, че ще освободи болниците от търговския закон, за джипитата не смея да мисля, защото там проблемът е още по-сложен. Защо не се осъществява? Това означава твърде много разговори, много работа, много излизания по телевизията. Защото обществото трябва да бъде убедено, експертите да кажат накъде отиваме, да видим целта пред себе си, какво искаме да направим. Казвал съм многократно, че проблемите в болничното здравеопазване не могат да бъдат оправени без участието на държавата по подходящ начин и в подходящ размер. Защото не може да има над 30 университетски болници. Къде е студентът в тях, къде е обучението? Това е безобразие. В областните болници трябва да има пари, кадри, апаратура. И всичко това да става с участие на държавата. То и сега става, но без план накъде отиваме? Трябва да има гарантиран определен брой общински болници и държавата да има финансов ангажимент към тях. Частните болници са допълнителна екстра. В света те са някъде 5-8%. При нас са вече над 20%. Загубени са границите частно/държавно здравеопазване. Управленските среди трябва да изградят дългосрочна политика. А не този екип прави нещо, следващият започва да прави промяна на промяната.

- Медиците ще успеят ли да надмогнат гилдийните и личните интереси и да застанат зад конкретни промени?

- Единство никога няма да се постигне. Аз говоря за експертните възможности на медицинската общност, има начин те да бъдат изразени. Има национални дружества, където може да се проведе разговор, да излезе документ, приет с мнозинство. Експертната мисъл я има, но липсва допитването до нея. Участвал съм в широк диапазон обществени прояви, в които съм си казвал думата - дали по здравната, дали по образователната реформа, дали за мястото на науката - колко съм бил чуван, е друго. Но от това, което съм казал, може би под една стотна съм видял да се реализира, а приемам, че съм казал повече от една стотна истини, които би трябвало да бъдат чути, но уви.