Д-р Желю Димов: Нужни са по-малко, но по-качествени болници

Д-р Желю Димов е началник на Клиниката по лицево-челюстна хирургия в УМБАЛ „Св. Анна“, София. В професията се изгражда изцяло в „Пирогов“, където работи цели 35 години. Случва се така, че още първата му операция е извънредно тежка, спомня си я в детайли:

- Беше човек, ударен с права лопата в лицевата област, от носа му течеше мозък и кръв, съчетана травма. Едновременно работихме с видния неврохирург д-р Райко Белопитов. Аз даже бях учуден, че пострадалият може да оживее. Беше опериран предният дял на мозъка, но всичко мина много успешно. Болният след пет дни беше на крака. И до ден днешен си е жив и работи. А най-голямото ми изпитание беше преди 12 години, когато момиче на десет години постъпи с извънредно тежка травма от автомобилна катастрофа. Детето беше страшно обезобразено, липсваше целият лицев скелет и едното око. Нямаше такава травма, описана в лицево-челюстната хирургия. Консултирах го с много лицеви хирурзи от цял свят, но никой не поемаше някакъв ангажимент. Единствено общо беше мнението, че трябва детето да стане на 15-16 години, за да може да се предприеме нещо. Изчакахме този период, който беше много труден за него – хранене, говор,  социализиране заради плашещия външен вид. През 2005 г. направихме консултация в Париж с д-р Кръстинова, известен български лицево-челюстен и пластичен хирург от световна класа, работи във Версай. Там направихме операцията с огромен екип от цял свят - от Мексико, от Англия, от Германия, от Франция. В света не е правена такава операция. Не съм я публикувал, защото имаме да довършваме още няколко неща.

- Какво е специфичното при случаите, с които сте се сблъсквали всекидневно?

- Най-сложните попадат предимно в „Пирогов” и са обикновено съчетани травми – черепно-мозъчна и лицева, гръдна, коремна, на крайниците. Тия травми трябва да се работят по възможност най-бързо, за да има ефект. Едновременно се работи с три-четири екипа. И винаги се постига добър резултат. Колкото по-рано е направена такава операция при съчетана травма, толкова е по-добре за болния, следоперативният период е по-кратък и това е голямо предимство. Не бива да се отлагат тези неща във времето.

- Как решихте след дълги години в „Пирогов“ да смените работното си място?

- В момента в „Св. Анна“ се открива най-модерният център за спешна помощ, с всички кабинети, с цялата апаратура, с целия подготвен екип. И ще има възможност да приеме огромна част от травматизма в България. Това ме привлече да дойда тук. В момента аз съм единственият със специалност лицево-челюстна хирургия и научен сътрудник II степен. За трето ниво в тази област ни трябват още двама лицево-челюстни хирурзи и едно хабилитирано лице. Това най-вероятно ще стане, но е много трудно, защото имаше един период, в който много от колегите не можаха да вземат специалност поради административни затруднения. Старите ни, известни професори лицево-челюстни хирурзи просто си отидоха. И в момента има голям недостиг на такива специалисти. А стандартът изисква лицевият хирург да е завършил и медицина, и стоматология. Това е огромно учене, десет години трябва да бъдеш студент. В България в момента има около четири-пет души, които са завършили и медицина, и стоматология и са взели специалност по лицево-челюстна хирургия. Това са малко хора, обучението е много трудно, продължително, а заплащането е ниско, не съответства на квалификацията и на резултатите. Важно за изграждането като специалист е да практикуваш в болница, където постъпват пациенти с травми и заболявания в лицево-челюстната област. Още минимум десет години, за да станеш добър.

- Освен с травми какви други пациенти попадат при вас?

- Има много онкологични проблеми, има вродени заболявания в лицевата област, примерно незарастването на хрилните дъги, т.нар. „вълча уста”. Това са тежки деформации, при които със съвременните методи в лицевата хирургия лечението е успешно. Но то продължава четири-пет години и в него участват също логопед, ортодонт. Но тези деца са нормални и след това се развиват съвсем нормално. Дори най-големият руски лицев хирург Хитров е бил с такава аномалия. Карциномите на синусите, на долната челюст са тежки и обезобразяващи. Много е важно ранното откриване и ранната намеса на лицевия хирург. Редовно констатираме забавяне. Личните лекари започват да лекуват с години възпаления, които в началото протичат като безобидни. И така просто забавят болния, не го насочват веднага към съответния специалист. Пациентите идват вече в напреднал стадий, когато е много по-трудно да се лекува.

- Какво представляват тези начални възпаления?

- Това са ерозии на лигавицата на носната кухина, подуване на костите в лицевата горна и долна челюст, на кожата се явяват разни ерозии, които се влияят от слънцето, и хората, както и личните лекари, мислят, че това са съвсем обикновени възпаления. Личните лекари трябва да правят консултации, а не да решават сами да лекуват това заболяване, защото не са подготвени. Но пак казвам, обикновено се забавят и оттам идва и проблемът.

- Колко често се срещате с този ход на нещата?

- В последните няколко години много често. И в момента имам такъв пациент. Изрязана му е в частен кабинет една раничка на долната устна, не му обръщат внимание, изписват го и за една година човекът вече е обезобразен. Сега трябва да му правим тежка операция, която изисква и много средства, и много време.

- Пострадалите от пластична хирургия за разкрасяване вероятно също попадат при вас?

- Има много нежелани последици от тази пластична хирургия, която в България в момента много се рекламира. Тука даже няма кой да коригира това. Аз съм срещал такива пациенти при д-р Кръстинова в Париж. Те обикновено там отиват, крият се. Има обезобразени хора от тази пластична хирургия. И жени, и мъже. Това е много неприятно, затова пластичният хирург трябва внимателно да преценява. Не е важно какво иска пациентът, важно е какво е възможно и безопасно да се направи. А не комерсиалната част да е водеща.

- Адекватни ли са клиничните пътеки, по които работите?

- Както навсякъде, заплащането е ниско, пътеките не са дофинансирани от здравната каса и оттам идва проблемът. Работим извънредно, за да си получат колегите заплатата. Както казах, обикновено травмите са тежки, лечението е продължително. А при онкологичните заболявания след възстановяване пациентите трябва да бъдат насочени към онкологична комисия, която да прецени дали трябва химио- или лъчетерапия. След това пак продължава лицевият хирург. Дълъг е процесът.

- Промяната в реда за специализации ще реши ли проблема с кадрите?

- Да, сега вече се осигури заплащане на младите колеги, които специализират. Работят като лекари стажанти и получават все пак добро възнаграждение.

- Достъпни ли са професионалните квалификационни форуми в чужбина?

- На колегите им е трудно, освен ако си намерят спонсор, защото за тези конгреси в чужбина, както и в България, има заплащане. Но който иска да израства в професията, винаги намира начин и форма.

В България в момента има около четири-пет души, които са завършили и медицина, и стоматология и са взели специалност по лицево-челюстна хирургия

- Коя практическа промяна в здравеопазването би го направила по-успешно?

- Постепенно нещата се оправят, но е грешка откриването на толкова много болници. В София има 60 болници, в Париж и Ню Йорк няма толкова. Тия болници трябва да бъдат акредитирани, преди да работят. Не знам дали са акредитирани. Те точат също доста средства от здравната каса и това създава проблем. Нямам нищо против частните болници. И на Запад ги има, но при тях е много трудно да се открие частна болница - трябва акредитация, изследване, пробен период.

- Въпросът е как функционират толкова болници при остър недостиг на кадри в почти всички специалности.

- И на мен ми е интересен този казус. Изходът е уедряване. По-малко, по-големи, по-качествени болници, за да могат да се съсредоточат всички средства и възможности в тях. Тогава и резултатите ще бъдат по-добри. Голямото болнично заведение има възможност да използва всички специалисти на минутата, когато са нужни. Не може да викаш и да чакаш от друга болница да идва колега, това вече затлачва и самото лечение.