Доц. д-р Венелин Герганов: Медицината е все по-зависима от големи инвестиции

Доц. д-р Венелин Герганов е старши лекар и завеждащ отделение в световноизвестната хановерска клиника, наричана „Мозъка“. Като структура, организация, като архитектура тя наподобява човешкия мозък и е изцяло изградена според вижданията на своя основател, всепризнатия корифей в неврохирургията проф. Маджид Самии. Събеседникът ми е един от най-близките ученици и сътрудници на проф. Самии, преподавател е в Медицинския университет в Хановер, автор е на над 160 научни публикации и съавтор в 28 монографии. Той е пример за обречен по рождение на професията – покрай баща си – коремен хирург - едва 10-годишен влиза в истинска операционна.

- Първите ми „пациенти“ бяха куклите на сестра ми – оперирах ги, шиех ги. По време на следването, търсейки собствения си път, стигнах до неврохирургията. Проф. Романски, първият ми голям учител, беше най-мощният катализатор на интереса ми не само към специалността, но и към академичния подход. Благодарение на него бях добре подготвен и психически, и като философия, и като поглед върху специалността, така че ми беше сравнително лек и преходът към работата в Германия.

- Акцентирате повече на начина на мислене, отколкото на чистите умения. Кои принципи възприехте като водещи?

- В крайна сметка човек технически нещата ги научава. Но за мен е много по-важна философията. А принципите - те до голяма степен се припокриват и са повлияни и от втория ми голям учител - проф. Самии. Първото е, че за нас пациентът е нещо свещено - в морален и във всякакъв друг вид наша отговорност. В медицината няма гаранции, няма сто процента успеваемост, но целта трябва винаги да са тези сто процента. Да не се оставя нищо на случайността, нищо на фактори, които биха могли да се преодолеят.

- Как попаднахте в тази прочута клиника?

- В България няколко години работих в „Пирогов“, после в неврохирургията на Александровска болница. По темата на дисертацията ми безспорен номер едно в света е проф. Самии и беше логично да отида при него на специализация. По-късно той ме покани да работя при него. След известно колебание през 2006 г. реших, че това е мястото, в което мога максимално да се развия до степен, което за съжаление тук не е възможно. И причината е, че неврохирургията, както и медицината като цяло, е все по-скъпа, все по-зависима от инвестиции, от нови, много скъпоструващи апаратури. А те са непосилни не само за България, но и за повечето клиники в Западна Европа и по света.

- Това повдига и въпроса за достъпността на супермодерното лечение, за организацията на здравеопазването.

- За съжаление до голяма степен медицината в световен план става двукласова, защото в новите технологии и продукти се инвестира много, изключително са скъпи и не са по възможностите на нито една здравноосигурителна система. Тоест най-новото лечение дори теоретически не може да бъде приложено към всички пациенти и в най-богатите страни. И неслучайно навсякъде има тенденция за рестрикции на разходите и възможностите болниците, лекарите да закупуват нови неща. От друга страна - има медицина, която трябва да осигури основните грижи за всички хора.

В медицината няма гаранции, няма сто процента успеваемост, но целта трябва винаги да са тези сто процента

Що се отнася до организацията, трябват водещи центрове, в които да се прилагат най-нови технологии, те да дърпат медицината напред, там да са концентрирани най-сложните случаи и опитът да се предава на звената, осъществяващи базисна помощ. Според концепцията на института, в който работя, там са събрани хора, водещи в своята област, без формално разделение на отделения, специалности, клинични пътеки и това дава възможност болният за няколко часа да бъде видян от различни специалисти. Това по принцип не става другаде поради структурите на здравните заведения. Нашата клиника е частна и е пример как може да бъде финансово печеливша и да предоставя услуга на много високо ниво. Защото този вид структури навсякъде по света, за да съществуват, правят селекция на болните и сложните, ангажиращи много средства случаи се отхвърлят. Докато при нас е обратното. Това е един много успешен модел, по който клиники се правят сега в Китай, в Техеран, има преговори за Латинска Америка, за Гърция.

- Резултатите в модерната неврохирургия пропорционални ли са на скъпото лечение?

- В много области на неврохирургията да. Но особено важно е болните да излязат след операция с по-малко увреди, с функциониращи сетива, всички мозъчни функции да бъдат запазени. Това е големият напредък сега. Има още много какво да се желае, особено в лечението на злокачествените мозъчни тумори. Изключително мощно се работи в тази област, но все още липсват лекарства, които да блокират развитието им. Най-предизвикателни в неврохирургията са доброкачествените тумори - те са на такива места, че е изключително трудно да бъдат отстранени. Но премахнат ли се изцяло, болният е излекуван.

- Опитът улегналост ли носи, или изостря амбициите?

- За мен всеки случай е нов и се опитвам да надхвърля рутината, естествено, базирайки се на опита. Но друг от принципите, които съм научил от проф. Самии, е - сутрин като стана, да съм забравил всички предишни успехи и неуспехи и да подходя към новите операции или предизвикателства като към съвсем бял лист. Миналите успехи никак няма да помогнат на човека, който е в ръцете ти днес, ако не направиш за него всичко възможно.

- В масовата представа мозъчните операции са и много продължителни.

- Да, 6-7-8 часа, имаме такива. Но героичните операции от 12-16 часа принадлежат на миналото. Това не е само заради модерната апаратура, а по-скоро заради новите концепции и опита, който се трупа. Неврохирургията от 90-те години е залагала на много сложни достъпи, опити за радикално отстраняване на всевъзможни тумори. Но се разбра, че те не водят до по-добри резултати, най-вече като качество на живот. И се стига до по-премерена, пак радикална, но по-малко инвазивна хирургия. Приоритет за модерната неврохирургия е съхраняване на функциите. За разлика от преди, когато загубата на слуха или на друга функция се е приемала като неизбежна цена за спасяването на живота.

- Отскоро преглеждате и в България.

- От тази година и като виждам колко е голяма нуждата, вече по-често идвам. Това е възможност за пациентите, но и за лекарите им да получат още едно мнение, което в никакъв случай не е насочено срещу колегите ми - 99 на сто от болните, които идват при мен, се лекуват в България. Малка част идват в Германия. Дори повечето отиват в други страни, въпреки че понякога съм се опитвал да ги разубедя.

- Защо ги разубеждавате?

- Защото тук се смята, че щом е в чужбина, независимо къде, е по-добре. В голяма част от случаите според мен в България ще получат по-добро лечение. Това, което може би няма да получат и което стресира хората, е отношението, организацията, условията...

- … ахилесовата пета на системата ни.

- Особено важен момент. И в безнадежден случай желанието на човека да се бори и комфортът му са от изключително значение. Както е много важно за изхода и усещането, с което болният заспива в деня преди операцията. Болният трябва да се възприема като партньор. Голям проблем е това в България и трябва да се разглежда в целия социален и културен контекст, в патриархалния модел на отношенията лекар - пациент, в който лекарят взема решение, без да обяснява, да обсъжда. Но от друга страна, болните очакват и изискват това – единствено лекарят да вземе решение. Така е и с пациентите от арабския свят, от Гърция. Сравнявам народопсихологията и отношението към здравните проблеми при различните националности, защото имам болни отвсякъде. При южните народи също така често близките настояват да не се казва на болния истината за състоянието му.

- Кое е по-правилно?

- Според мен да се знае е по-доброто. Така човек може не само да организира това, което има, но и да се бори. В Германия дори по закон сме длъжни да кажем истината на болния. Ако е чужденец, това е много деликатно. Но ако зададе въпроса, сме длъжни да му отговорим конкретно каква е прогнозата.

- Има ли връзка между макар и леките травми на главата, особено в детството, и туморите?

- Специално за менингиомите - доброкачествени тумори, произлизащи от обвивката на мозъка – има хипотеза, че може да са свързани с травми. Но не е доказана. Еднозначно може да се свържат обаче с радиацията – ако децата са били облъчени по някаква причина. По отношение на много дискутираната тема за мобилните телефони и тумори на мозъка и особено невриноми на слуховия нерв – правят се изследвания, но няма еднозначни данни, които да отхвърлят или да доказват такава връзка. Със сигурност трябва да мине повече време, за да се разбере дали има късни последствия.