.jpg)
Когато можеш да танцуваш, въпреки че не можеш да ходиш
Филип Христов е дипломиран младеж от Софийския университет, играе крикет, тенис на маса, занимава се със спортни танци. Ще си помислите – средностатистически българин. Да, но не съвсем. Филип е с церебрална парализа, не може да ходи, има затруднения в говора. Родителите му обслужват изцяло неговото ежедневие.
„Филип е сред най-силните хора, които познавам”, казва неговата партньорка и треньорка в танците – Милена Георгиева.
Двамата показаха как Филип може да танцува от инвалидната си количка на традиционния коледен турнир „Изгряващи звезди“, организиран от Клуб по спортни танци „ПроДанс” през миналата седмица.
Родителите на Филип правят всичко възможно той да посещава редовно тренировките с Милена. Споделят, че откакто синът им танцува, той има страхотен тонус на духа. След всяка репетиция е ентусиазиран, а за упражненията вкъщи не го хваща мързел, както се е случвало преди ерата на танците.
„А аз съм емоционално заредена след всяка тренировка с Филип - казва Георгиева. - А той е боец, Филип е страхотен фен на метъл музиката. Той не пропуска концерт. Аз също ходя с него. И знаете ли какво става, когато популярните музиканти го видят на концерта си? Лично идват да го поздравят.”
Милена Георгиева и екипът й в „ПроДанс” са готови да дадат възможност на още хора с двигателни увеждания да водят по-добър живот. Специалистите определят, че спортните танци могат да улеснят интеграцията им в обществото във възможно най-ранен стадий, да се отразят положително върху физиката и психиката им и не на последно място - да излязат от домовете си и капсулираната среда, в която живеят, за да общуват и да изграждат приятелства.
„Проблемът е единствено базата. Не искам пари, искам база. Обиколила съм София – няма къде да се провеждат занимания с хора с увреждания – няма рампи за изкачване с инвалидни колички, или пък няма място в графика. Салоните по физическо възпитание в училищата са труднодостъпни – ако има рампа за входа на училището, няма да има за салона. Нееднократно съм кандидатствала по проекти за изграждане на база, която да бъде достъпна за хората с увреждания, да им позволи да се занимават с това, което може да им донесе радост. Две години поред стигахме до финала на проект към швейцарска компания за социални дейности. Отказаха ни, въпреки че ни поздравиха за идеята. Още преди години, когато направихме сайта на „Адаптиран клуб по спортни танци”, започнахме да получаваме много запитвания, дори на хора от провинцията. Но условия няма. А екипът е готов. Дори децата от клуба са готови да помагат. Сега Филип е единственият ни танцьор с увреждане, с церебрална парализа е. Той може да идва, защото родителите му го обслужват изцяло и те го довеждат.”
Георгиева вече има успехи и на международната сцена с жена, която също танцува с инвалидната си количка.
„Когато бях студентка в Националната спортна академия, преподавателката ми по АФА (Адаптирана физическа активност) ми предложи да започна работа в клуба. Отидох и толкова много ми хареса – виждах как хората с двигателни проблеми си тръгват след занимание променени – много щастливи. Виждах колко са борбени”, спомня си Георгиева. Тогава само за няколко месеца репетиции с Вероника Янакиева, която е парализирана от кръста надолу, достигат до първо място на европейско първенство преди десет години.
„С Филип можем да участваме на големи първенства. Имаме огромно желание да сме част от танцовия свят. Ние в България можем да печелим медали. Това, което ни спира, ли? Трябва сами да покрием всички разходи по участието”, казва Милена.
Една от големите ѝ болки е отношението на хората към съгражданите им с увреждания.
„Няма интерес в България от големите медии. Не искат да ни включват като демонстрация в състезания. Всеобщото схващане е, че хората ще се разстроят, когато видят други в такова положение - казва Георгиева. - Защо трябва да се разстройваш, когато видиш хора, които не могат да ходят, а могат да танцуват? Това са толкова борбени хора. Трябва да се уважават, защото те искат да се развиват, борят се за живот, за развитие, за успехи. Те не искат да са боклуците на обществото. Те са личности. В Европа хора, които се борят за развитието си, биват уважавани. Тук, в България, те са скрити.”
