Здраве

11 Ноември 2013

1668

Животът днес

Пациентът не е клинична пътека

Д-р Александър Заимов е уролог, андролог, хирург, преподавател в университетска болница „Александровска” – София. Заместник-председател е на Столичната колегия на Българския лекарски съюз.

С д-р Александър Заимов разговаря Микаела Въжарова

- Защо се оказахме, докторе, пак в тази абсурдна пиеса – лекарите са пред стачка, доставчици блокират болнични сметки, спират хемодиализи, зареждане с лекарства и консумативи?
- Преди седмица няколко от най-големите болници в България – в София, Пловдив, Варна, излязохме на предупредителен протест. Точно срещу абсурда, срещу поредната криза в сектора. Здравеопазването е в кома, ако не се вземат спешни мерки, утре ще го погребем. Какво значи „лекарите ще си получат заплатите” и затова да бъдат смирени. Нямало бунтове, имало спор... При положение че болниците ни се оказват блокирани, че не можем да приемаме болни, да лекуваме, да оперираме – как да го правим без упойки, лекарства, консумативи, със спряна, пък било то и високотехнологична, апаратура, без отопление – какво значение има, че ще дадат заплати? А дали ще има пари изобщо? Кой с кого и за какво може изобщо да спори в случая? Вчера криза, днес пак криза, миналата година по същото време – пожар, утре пак пожар. Едно и също повече от десетилетие. Гасим тук, кърпим там и става все по-зле. За пациентите най-вече, за болниците, за всеки лекар, без значение къде е - в София, в Девин, в болничната или доболничната помощ, в интензивното на „Пирогов”, в „Токуда” или в някогашното фелдшерско кабинетче на днешното джипи в Грамада, Шабла, Нови хан. Има няколко фундаментални проблема.

Първият е компрометираната солидарна здравноосигурителна система.  2 млн. българи не се осигуряват здравно – един не може, друг не иска, трети не разбрал или е просто тарикат, друг защото е майка (баща) на това или онова „русо ангелче”, забравено неволно отвъд границата в чужда махала. И всички тези неплащащи биват насърчавани от социални, осигурителни, данъчни, контролни и прочее системи. Чрез безделие, безхаберие, безсилие, липса на закони. А милион и нещо работещи и стриктно плащащи българи „солидарно” носят на свой гръб тези 2 милиона. И самата държава е закононарушител, най-големият. При 60 лв. средно на месец,  внасяни от активно осигуряващите се граждани и коректни фирми, държавата внася 20 лв. за групите, които тя трябва да осигурява – държавни служители, военни, полиция, съдии, деца, пенсионери. Дори от НЗОК възроптаха: не може един работник, който получава 400 лв. заплата, сам да си плаща осигуровките, а висши чиновници с по 1000 лв. и повече заплата да чакат това от държавата, която пък решава да плаща само нещо, не 8%, а примерно 4%.

- Така или иначе в здравеопазването влизат немалко пари. Според експерти,  вкл. от Световната банка, в сектора се разпределят около 8% от брутния вътрешен продукт – половината от парите са публични средства, другата половина - частни, което на фона на всичко друго хич не е малко.
- Три милиарда, разпределяни от НЗОК и държавата, и още толкова, които дават пациентите – принудени от правилата, спуснати на системата, и защото няма друго спасение. Куп неща, по-едри и по-дребни, пациентът трябва да си купува, защото на болниците пари за тях не се дават. В тези пациентски пари са незаплащаните от касата скъпоструващи консумативи, иновативни онколекарства, какво ли не още, страховитите като публичен вопъл SMS кампании за спасяване на детски живот.   Пак казвам, има системна грешка и отказ на онези, чиято задача и способност е да сложат край на абсурдите, да направят това. Много точно го формулира тези дни един колега: проблемът е, че не се прави здравна политика, а се прави политика в здравеопазването. При това не особено кадърно. Няма ляво, няма дясно, център, по център, навсякъде е едно.

- Започнахте с това, че здравното осигуряване е неработещо...
- Другото са постоянно въвежданите лимити, прогнозни бюджети и други евфемизми, прикриващи като със смокиново листо факта, че от години има стремеж финансирането на болниците да се върне към старата система „Семашко”, при която парите се разпределяха по волята на Негово Величество у нас - чиновника. Това унищожава пазара на здравни услуги, ликвидира конкуренцията и нарушава основния принцип на системата - парите следват пациента. В здравната система трябва да се сложи край на дозирането и лимитирането на всичко без елементарна логика, без обективна и проследима статистика и коректни регистри, без нормален контрол. На пациентите не може да се гледа като на клинична пътека, болниците не могат да бъдат третирани като гара разпределителна за болни, чиито брой и състояние също са чиновническо решение. Ако парите реално вървят след пациента, ако пациентът може сам да избира лечебно заведение сред равностойно поставени и състезаващи се болници, ако законът осигурява възможност гражданите сами да избират как и къде да плащат за здравето си измежду няколко или дузина каси, фондове, които също се състезават пазарно помежду си, ако държавата си влезе в единствената правилна и необходима роля – да регламентира и контролира функционирането на състезаващите се лечебни заведения и осигурителни структури, всичко ще си дойде бързо на мястото.

Съсловието не може да продължава да работи и в условията на постоянна секретност, непрозрачност и липса на комуникация – не можем да се доберем до коректна елементарна информация: брой на осигурени и неосигурени, кой колко плаща, за какво колко пари се дават, защо цените на някои лекарства са толкова високи, защо цената на други в реимбурсния списък е по-висока от цената в свободна продажба. Защо е и това постоянно отлагане на електронното здравеопазване? Едва ли е само поради липса на пари и експертни възможности. По-скоро е желание за непрозрачност. То може да спести много средства и време и на пациентите, и на лекарите, ще освети финансовите потоци в системата.   Няма какво все ние да откриваме топлата вода. В Европа има достатъчно добре работещи здравни системи, защо просто не вземем най-добрата? Например холандската. Частни здравноосигурителни фондове, само частни болници, конкуриращи се за избора на пациентите, и държава, която не се бърка, а само следи правилата да бъдат спазвани. Най-добрия контрол реализира пациентът на базата на качеството, което му се предлага в пазарни условия.

- Ще има ли съсловието силите да отвоюва работеща здравна система, не сте ли вече много уморени, обезверени?
- Съсловието няма да успее само, ако зад него не са пациентите, гражданското общество. Всъщност състоянието на системата е решаващо най-вече за пациентите. Лекарите какво? Заминават там, където получават значително по-големи възнаграждения и далеч по-важното – където получават съвсем различно отношение и място в обществото.

- След дълго, дори озадачаващо дълго мълчание много лекари - най-тежките авторитети, днес отново са обществено силно активни и в голяма степен говорят в един глас. Защо се получи?
- Явно кризата е толкова сериозна, че успява да обедини хора с различни позиции, интереси и различно мислене. Факт, колеги от всякакъв ранг, заемали години дори полюсно различни позиции, сега говорят като един. Защото това е държавата, в която живеем. Една е средата, в която работим - на постоянния конфликт между желанието да помогнем на пациентите и невъзможността да го направим качествено. Другият отговор са въпроси: защо протестират младите, студентите, кои са въпросите, които те задават? Съвсем простички са: кой?, защо?...


 

Сподели във Facebook
Етикети: Брой 76