Проф. д-р Огнян Бранков:Мечтая България да има високотехнологична детска болница

За изключителния си принос в здравеопазването, медицинската наука и практика проф. Огнян Бранков е предложен за най-високото държавно отличие – орден „Стара планина“. Това признание е предшествано от много професионални награди, но преди всичко от усмивките на малките пациенти, от благодарността на хилядите щастливи родители. Проф. Бранков има 40-годишна кариера в детската хирургия, почти изцяло преминала в „Пирогов“, където като наставник и ръководител успя да създаде школа. Преподава и в Медицинския университет – София. Извършил е над 12 хил. операции, въвежда за първи път в България редица нови процедури и интервенции в областта на детската хирургия на хранопровода, стомашно-чревния тракт и белите дробове. Проф. Бранков има над 80 публикации в научни списания и 25 цитирания в западни издания. В момента е част от екипа на „Токуда“. Точно преди 70-годишния му юбилей логично разговорът ни започва с поглед към началото на пътя:

Преживял съм всичко - възторзи и отчаяния, възходи и падения. Но след толкова години най-важното за мен е, че не съм разочарован от професията си, не съм сбъркал в този романтичен избор – да вървя по стъпките на баща си, който беше известен хирург. А моят учител проф. Арнаудов ме въведе в детската хирургия, даде ми насока в научната и в практическата работа, след него бяха Асен Димитров, Ангел Боянов, Иван Иванчев – това са трима ръководители, които по различен начин са тласкали развитието ми напред. Те ме научиха на отговорност за пациента и изобщо за работата. Не да си играеш на началник. А и се оказа, че съм бил роден да работя с деца. Привличаме се взаимно. В този кабинет влизат плачещи деца, а след малко се смеят.

- Как се постига?

- Това се възпитава. Знаете преди 30-40 години колко сурови бяха отношенията – майките не се допускаха при болните деца, имаше час за свиждане. Такива неща като права на пациента нямаше. „Легни!“ – ляга, „Мълчи!“ – мълчи… Лека-полека се научих на уважение към децата, защото видях, че този подход отваря повече врати. И сега имам страшно много приятели от някогашните си малки пациенти.

- Зачитането на личността на пациента независимо от възрастта му остава едно от слабите места в здравеопазването.

- Мисля, че се върви постепенно към промяна. Но ние - лекарите, сестрите - работим под стрес и невинаги можем да се контролираме. Важен момент е и националният манталитет. Като българи сме си по-импулсивни, понякога пренебрегваме правилата, позволяваме си жестове или думи, които не са приемливи. Но една лека грубост бива забелязана от пациента и се приема болезнено. Тъй като се стараех още като млад лекар да имам опит и познания, които другите нямат, ходех на свои разноски по конгреси - тогава достъпни бяха ГДР, Полша, Чехия, Унгария, но това си беше за нас Запад. Там примерно виждах как се отнасят към децата, как разговарят, общуват с тях. И като се върнех в България, всеки път се опитвах да привнеса този различен повей. Е, разбира се, всичко траеше дни, но аз бях упорит в тези опити да съм проводник на „западното“ влияние.

- Осигурява ли обучението на студентите надеждна подготовка, особено практическа?

- Вече 25 години преподавам и мисля, че системата не е много добра. Но и зависи от студента, от преподавателя също. Които искат да се развиват наистина в дадена професия, те не се отнасят формално към обучението. Има преподаватели, които дори си крият професията, други с удоволствие показват всичко, което могат и знаят. Съществуват добри примери - университетските центрове още от II-III курс ангажират активни студенти с цел да ги обучат и да ги задържат. Тази практика е много добре развита в „Александровска“, в „Св. Марина“ във Варна, в Пловдив също. Но се очертава недостиг на кадри. През последните 10 години, докато ръководех детската хирургия в „Пирогов“, четирима перспективни млади колеги, които сме подготвяли, заминаха в чужбина. И в другите специалности е така – като им поукрепнат крилата, бягат навън.

- Ако се повишат доходите категорично?

- Винаги съм задавал въпроса, примерно при бунтовете преди години в „Пирогов“ – като ви повишат заплатата, ще станете ли по-добри, по-умни, по-човечни? Ако се увеличат заплатите, няма да се промени веднага положението. Много други неща са важни и необходими – условията за работа, условията за обучение... Манталитетът не се гради със заплата. Например по отношение на подбора на медицинските кадри – не съм убеден, че всички искат да станат лекари. Сигурно е, че искат да станат висшисти. Или да вземат диплома по медицина и да отворят козметична клиника. Да откриеш кой е призван и да му дадеш възможност да се развива е работа на по-опитните, на ръководителите. Финансово, разбира се, трябва да се оцени подобаващо трудът.

В развитите страни изискванията към лекарите са много високи, те затова получават и много пари. Но това плаши всеки, който е тръгнал като на екскурзия. Защото примерно в САЩ една специализация по детска хирургия трае почти 10 години. Видял съм как по 18 часа специализантът седи на един стол, пие по 10 кафета и попива, учи се. Защото знае, че като излезе, трябва да е отлично подготвен, конкуренцията е жестока. При нас примерно няма конкуренция, в детската хирургия специално, няма и стимул за развитие. По принцип навсякъде липсата на конкуренция означава застой.

- С бързия прогрес в технологиите растат и очакванията на хората за възможностите на медицината.

- Има очаквания към лекаря, а апаратът не решава проблема. Рентгенът няма да постави диагноза. Това ще направи човек с опит. Роботизираната хирургия няма да реши нещата с опита на оператора. Трябва да има ресурси хората да се изпращат да се учат. Защото здравеопазването също е част от националната сигурност. А от медицината има отдръпване и все по-голяма популярност трупат алтернативните методи. Отдавам го и на умишлена пропаганда в тази посока. Има залитане по различни парамедицински методи на лечение.

- Има ли забележима промяна в патологията, с която се срещате всеки ден?

- Има и тя е специално по отношение на вродените заболявания – на белия дроб, храносмилателната система, бъбреците, сърдечносъдовата система, на централната и периферната нервна система - във връзка с инвитро бременностите. Особено при близнаци, тризнаци - те са обикновено недоносени и при тях много често се срещат такива проблеми, да не говорим за зрителните. Иначе вродените аномалии, общо взето, са константа в целия свят. За мен забележимата промяна е в това, че започват да се срещат все повече доста резистентни на химио- и лъчетерапия тумори, което затруднява лечението. Ние преди години бяхме много по-активни хирургично, което невинаги е най-доброто. Сега пък разчитаме на химиотерапията повече. Но хирургията по същността си има основно значение.

В България не е развита вътреутробната хирургия - лапароскопски, чрез отворена хирургия или в определен етап на раждането. Примерно при определени, несъвместими с живота, проблеми в белия дроб се оперира още когато плодът е на 20 седмици, бременността продължава и детето се ражда здраво. Има манипулации, при които още вътреутробно се спира развитието на даден патологичен участък. Първите опити в света се правят още от 80-те години. Въпрос на технология. Социализмът загина, защото изостана технологично. А технологиите са свързани и с обучение на специалисти.

Мечтая да видя в България една високотехнологична детска болница с елитно хирургично отделение, с робот. Първата копка бе направена през 1982 г. и недовършената сграда стърчи. Правили сме срещи с депутати неведнъж, но проблемът е финансов. А напоследък е по-сладко да дадеш път на една частна болница. Разпръскването на отделните педиатрични специалности е във вреда на децата. Те не боледуват кардинално от болестите на възрастните, в една детска болница ще се вмести цялата патология.

- Какво Ви огорчава в живота ни днес?

- Разочарован съм от несъстоялата се демократична промяна, от начина, по който тръгнаха нещата. Всеки да дърпа чергата към себе си, да се прекрачват човешки норми, да се работи силово, да се пренебрегва добрият, умният човек – това е най-разочароващо.

- Някога сте писали стихове, превеждали сте, сътрудничили сте на литературни издания. Все още ли обичате поезията?

- Да, разбира се. Следя, доколкото мога, новостите. Обичам живописта и литературата. Но вече не пиша стихове. Сега пиша научни текстове. Скоро се върнах от Световния конгрес по детска хирургия в Италия, където бях единственият представител  от България - имах одобрени три презентации. Заявката за участие, която представлява заглавие и резюме, се изпраща анонимно. Малко наваксвам с научните публикации, защото последните 5-6 години като ръководител в „Пирогов“ преминаха предимно в административни битки заради прочутия ремонт, който трябваше да се направи преди десетилетие – сега май вече започва. Дай боже всичко да стане така, както навремето сме го мечтали.

Сподели във Facebook