Проф. Петър Симеонов: Ако в България годишно имаме няколко десетки трансплантации, в Испания са над 4000

Проф. Петър Симеонов е началник на Клиниката по урология в Александровска болница, София, доктор на медицинските науки. Национален консултант по урология и председател на Комисията за получаване на медицинска специалност "Урология".

Проф. Симеонов работи във всички области на урологията, за бъбречните трансплантации казва, че са мисията в неговия живот. Първите му включвания в трансплантационни екипи са преди 33 години. На 31.08.2015 г. президентът Росен Плевнелиев подписа указ за награждаване на професора с орден „Стара планина“ I степен.

- Проф. Симеонов, данните за трансплантациите в България показват, че резултатността у нас е добра, но като цяло има още какво да се желае, за да стигнем най-добрите държави в трансплантологията, особено по процент на реализираните донорски ситуации. Къде са проблемите?

- Около 80% от донорските ситуации остават нереализирани, това е статистиката и основната причина е отказът на близките да дарят органите на починалите. Това, определено, е сериозен проблем. В много други страни процентът на несъгласие варира между 30 и 40%, а в държавите с най-развита трансплантология има 99% съгласие и едва 1% несъгласие. В същото време под 40% от българите изразяват готовност да дарят органи, което ни поставя в последната петица на страните – членки на ЕС.

Имаме още работа в посока постигане на по-висока информираност на хората, за убеждаване и спечелване на общественото мнение за каузата, но не по-малко важна е цялостната организация в здравеопазването. Например в Румъния, след като качеството на спешната помощ се подобри рязко, и трансплантациите се увеличиха чувствително.

- Кои страни освен добре известната в това отношение Испания са пример за добра трансплантология?

- Испания е безспорният, много добре работещ модел – перфектна организация и резултатност, спечелено обществено мнение, специални закони, активна гилдия, активни власти и местни служби, всичко и всички работят да има повече трансплантации и спасени животи. Случвало се е от Испания да съобщят за направени над 40 трансплантации на органи в едно денонощие, от тях 26 бъбречни. Ако в България годишно имаме няколко десетки трансплантации, в Испания са над 4000. Ключов „испански фактор“ е перфектно организирана система за бързо стигане на специализираните екипи до всяко място на инцидент и до потенциален донор. До десетата минута при катастрофа, където и да се случи на територията на тази страна, има покритие от спешен екип - медицински, от пожарната или от полицията, за оказване на първа помощ. Увеличава се и шансът за спасяване на пострадал, но ако има човек с  мозъчна смърт, и възможностите запазените органи да бъдат взети навреме и трансплантирани. Друга много успешна страна в Европа е Хърватия, Румъния също набира все по-голяма скорост, Турция направи страшно много през последните 10 години и вече започва да стига най-добрите.

- На наш терен има ли нормативни спънки?

- В нормативно отношение в България нещата са добре регулирани, по европейски стандарт. Логистиката и организацията не са лоши, но както казах, има още какво да бъде направено, особено за пълноценното разгръщане на спешната помощ, посока, в която вече се работи много активно. Мотивирането на екипите - донорски бази да подават потенциални донори - донякъде остава проблем. При тези звена е абсолютно недопустимо да има недофинансиране. Години наред те работеха изцяло на загуба - кондиционираха пациентите със собствени средства. След последните промени в наредба 29 положението се подобри донякъде, но отпусканите от държавата пари продължават да са под необходимото за осигуряване на дейностите. И като цяло болниците получават недостатъчно за трансплантациите, макар да беше удвоено, то остава ниско - около 20 000 лв. Другото е, че ако в предишния вариант на споменатата наредба за труд се заделяха 40% от цялата сума, която поначало беше свръхниска, в новия вариант общата цена действително бе повишена, но същевременно делът на парите за труд бе свален на 25%. Лекарите, трансплантационните екипи сега на практика получават за труда си по-малко от преди.

- Достатъчно активни ли са колегите ви в цялата страна в подаването на донори?

- Има какво още да се желае и по отношение на активността, малко са болниците в страната, които се ангажират активно да бъдат и донорски бази. Бих дал пример с проф. Платиканов. Където отиде проф. Платиканов, мястото става донорска база. Като цяло синхронът в работата на всички болници, които правят трансплантации, е перфектен. Специално в Александровска болница имаме всички необходими звена и те работят в отличен синхрон. Отлично работим и с директора на Изпълнителната агенция по трансплантация д-р Марияна Симеонова. Налице са всички условия трансплантациите да се увеличават постоянно.

- Колко са чакащите за бъбрек и как става подборът на реципиент?

- 933 са чакащите. Процедурата: след като се вземе кръв от донора, тя се изпраща в имунологичната лаборатория за типизиране. Тъканната формула се въвежда в компютъра и от листата на чакащите се селектират хора с най-добра тъканна съвместимост. После се произнася специализираната комисия (уролози, имунолози, нефролози, анестезиолози, представители на пациентските организации и на Агенцията по трансплантация). Първото условие за избор е тъканната съвместимост между донора и получателя на органите. Следва преценяване на общото състояние на реципиента. Строго обективно е, няма вратички за  изместване, за връзкарство, за далавера. След като видим данните на пациентите, които са най-подходящите да получат конкретен бъбрек, коментираме първо онзи, който има най-добра съвместимост. Но може да се окаже, че така селектираният болен е в много лошо състояние и анестезиологът да се произнесе, че операцията ще е крайно рискова. Тогава се коментира следващият в списъка. Може да има по-малка съвместимост, но той да е по-добре кондициониран от диализния център, в който е бил.

- Т.е. казвате, че има разлики в състоянието на сравними пациенти на диализа, които идват от един или от друг център?

- От някои центрове идват болни в много добро състояние, а от други – в ужасяващо. Тук бих обърнал внимание и на друг проблем: пациентите у нас са абсолютно закотвени – за един център. Ако един болен живее в София, но реши да отиде на море, там никъде не може да му се направи диализа. Такова нещо по света не може да се случи. А да не говорим, че вече има и много нови, напълно мобилни решения, изключва се каквато и да било закрепостеност.

Като цяло за трансплантацията е най-добре да бъде направена преди започване на диализно лечение. Изобщо: колкото по-рано бъде направена интервенцията, толкова по-добре.

- А как е по-добре да се направи трансплантацията – от трупен или от жив донор?

- Категорично от жив. Обикновено донорът е близък родственик, което предполага много добра имунологична съвместимост. Друго предимство е, че при тази манипулация експлантацията и трансплантацията се извършват на едно място. Това съкращава максимално периода на студена исхемия – между 30 минути и 1 час, докато бъдат свързани съдовете.Започнахме да правим тези трансплантации с проф. Панчев още в средата на 90-те години на предишното столетие, нямаше трупно донорство. Казвал съм го, но пак ще го кажа – взимането на орган от жив донор е много жестоко изпитание за хирурга, който взима бъбрека - като емоции, като професионализъм. Слагаш на масата жив човек, вземаш му единия бъбрек и той трябва да си отиде здрав.

- Според актуални анализи у нас е възможно и добре да се стигне показател 5-6 донора на 1 млн. население, което ще позволи чакащите за трансплантация тук да получат своевременно нов орган. Доколко това е реално?

- Има как да се постигне този желан показател. Само в катастрофи у насумират около 600 души на място и поне още 600 в болниците, като сериозна част от тях със сигурност са с черепно-мозъчни травми. По данни на РЗИ 65 хил. души постъпват в здравни заведения с мозъчни инсулти и половината от тях не излизат от това състояние. До 1% да са подходящи за донори е достатъчно, за да се помогне на болните, чийто живот днес вече зависи от присаждането на един или друг орган. Връщайки се към началото на разговора и констатациите за колебанията у българите, за недостатъчната зрялост на обществото ни,казвам пак: много е важно да успеем да преобърнем нагласите. Чрез информиране и информираност и осъзнаване на донорството като изключителен, високохуманен акт на висша човешка солидарност. Няма по-благородна кауза от донорството. А още по-благородно е в момент на мъка, на загуба на близък човек да дариш неговите органи.