.jpg)
Проф. Светослав Николов: В хирургията не се говори в първо лице, единствено число
Проф. д-р Светослав Николов е началник на Клиниката по обща урология във ВМА, София. Това е и мястото, където през 1979 г. започва професионалната му кариера. Научните му интереси са в областта на уролитиазата, екстракорпоралната литотрипсия, онкоурологията и реконструктивната хирургия. Автор и съавтор в научни публикации, учебници и монографии, рационализации. Удостоен е с почетната диплома „Лекар, на когото българите вярват“. Към медицината е привлечен силно в юношеството не от книги и филми, а от живия пример – на семейния им лекар (тогава се наричаше участъков), който бил много търсен и уважаван от всички хора в родния Лом.
- Интересът ми към хирургията пък беше запален от преподавателите ми, особено по урология, там голям авторитет беше проф. Куманов. Започнах интернатура по хирургия. По разпределение работих във Военната болница в Русе и кандидатствах за специализация по урология. От дистанцията на времето оценявам колко важна е била за мен като начинаещ лекар годината, през която работих във Военната болница в Шумен. Аз бях единственият уролог там, едно е да имаш до теб опитни колеги по време на обучението, съвсем друго е да се окажеш изведнъж съвсем сам и да носиш отговорност за решенията и за действията. За мен това беше голяма школа, да опитам самостоятелно възможностите си и да приложа наученото. Няма да забравя, че само за месец направих 14 големи урологични операции. Не е важно само да бъде опериран пациентът, но и да бъде гледан добре. И понеже аз там бях сам, когато имах опериран болен, оставах да спя в болницата. В Шумен имах и друга ценна възможност – да работя в областта на цялата хирургия, не само в урологията.
- Споменахте грижата за пациента – това все още не остава ли слабото звено в нашите клиники?
- Има какво да се желае в тази посока като цяло. Всеки може да даде още нещо по отношение на грижите за пациентите. И това се отнася за всички медицински кадри – за лекарите, сестрите, санитарите. Хирургията е екипна дейност. Никой не бива да говори в първо лице, единствено число. Екип оперира, екип обсъжда, екип гледа болните – на следоперативните грижи действително трябва да се обръща специално внимание. Те позволяват своевременна реакция, намаляват риска от усложнения, решаващи са за по-бързо възстановяване на пациента и всичко това е важно за психическото му състояние като значим фактор в лечението.
- Вие сте и действащ хирург, и администратор. В моменти на силно напрежение съжалявате ли, че нямате по-спокойна професия, с работно време?
- Минавали са ми такива мисли, но за кратко. Имам принцип, наследен, възприет от моите учители проф. Викторов, проф. Патрашков, доц. Тончев – те идваха сутрин още в 6 часа в болницата. Аз не идвам в 6, но за мен е закон сутрин задължително да мина във всички стаи и преди да си тръгна (обикновено по тъмно), отново минавам по всички стаи. Така и аз съм по-спокоен, и болните се чувстват по-добре. Много държа на принципа да се направи всичко за поставяне на точна диагноза, и то своевременно. После идват необходимите изследвания, операцията и следоперативните грижи. Точната диагноза е задължителна. Въпреки че каквото и да се предприеме, понякога може да се натъкнеш на нещо, което не е установено предварително с изследвания. Затова казваме, че знаем кога започва операцията, но никога не знаем кога ще завърши.
- Има ли ситуации, когато сякаш всичко Ви помага и обратно...?
- Има такива моменти – когато си отпочинал, въодушевен, когато екипът е мобилизиран максимално, тогава и работата върви по-гладко. Когато има някакви проблеми, те сякаш се предават във въздуха, работата не спори.
- А от какъв набор методи, нови техники в урологията можете да избирате?
- Методите постоянно се усъвършенстват. Когато започнах като специалист уролог, много голяма част от времето ми минаваше в работа с апарата за извънтелесно разбиване на бъбречни камъни. (България беше първата страна от соцлагера, в която се доставиха 2 такива апарата, през 1986 г.). Едни от най-големите постижения в урологията, а и в медицината, са в областта на бъбречнокаменната болест. Постави се началото на перкутанните нефролитотрипсии – с малък разрез се прави канал и се достига до бъбрека, със специална апаратура камъкът се разбива на място. Отворената операция при камъни в бъбреците вече се превърна в минало. Новост е уретерореноскопията, достигане до бъбрека през пикочния канал, включително и за диагностика. По отношение на новите оперативни методи вече утвърдена като рутинна е органосъхраняващата операция на бъбречни тумори – при определени показания. Особено се развиха техниките в онкологията. Примерно при наложило се отстраняване на пикочния мехур се изгражда нов резервоар от тънко черво – така пациентът може да уринира през своя пикочен канал, а не да ходи с торбичка. Тук имаме проблем заради късното поставяне на диагнозата като цяло и късното попадане на пациентите при нас. Много често идват със застойни промени в горните пикочни пътища, начална бъбречна недостатъчност, може да има и увеличени лимфни възли и вече се излиза извън рамките на показанията за този вид интервенция.
- Къде по веригата от симптомите до клиниката става това забавяне – при джипито ли, при специалиста ли, самите пациенти ли проявяват небрежност?
Заболяване в ранен стадий се лекува по един начин, при забавяне и средствата стават много повече, и лечението – по-трудно
- Така се развива здравеопазването, че проблем има във всяка една фаза от веригата. При семейния лекар, знаем, не стигат направленията. Същото е и при специалиста. После, ако се налага скенер или ядрено-магнитен резонанс, те ще се направят, ако здравната каса е отпуснала достатъчно средства. Ако няма, нещата се забавят. При нас примерно, дори и да приемем болен, на когото трябва да се направи компютърна томография, клиничната пътека не ни позволява това при пациент с онкологично заболяване. С ядрено-магнитния резонанс е още по-трудно, защото е по-скъпо. От друга страна, за съжаление, нашата медицинска култура като цяло е още ниска. Хората се обръщат късно за помощ, обикновено когато вече има и усложнения. Рядко ходи българинът на профилактични прегледи, а това е толкова важен момент. За технически преглед и да сменя маслото на колата си ходи, но да провери собственото си здраве, без да има оплаквания – това в моята практика го срещам примерно при един на двеста пациенти. Много е жалко. Заболяване в ранен стадий се лекува по един начин, при забавяне и средствата стават много повече, и лечението – по-трудно. В немалко случаи се установява примерно туморен процес без каквито и да било симптоми – при изследване заради други оплаквания, несвързани с урологичен проблем.
- Много уролози казват, че сега ракът на простатата се открива по-често и вероятно затова и заболеваемостта е по-висока.
- По отношение на карцинома на простатата има значителен прогрес. Задължително в профилактичния пакет на личните лекари влиза изследване на PSA – той се повишава при карцином на простатата. Според мен няма друг вид онкологично заболяване, за което медицината и фармацията като цяло да са направили толкова много. Имаме различни методи на лечение – радикална, отворена простатектомия (тя може да се извърши и лапароскопски), брахитерапия, лъчетерапия, хормонално лечение. Различните методи могат и да се съчетават. Тук искам да кажа, че късното поставяне на диагнозата беше причина допреди 15-ина години България да бъде на едно от първите места по смъртност от карцином на простатата. Сега вече нещата се променят благодарение на своевременното оперативно лечение. Колкото е по-рано, толкова е по-успешно лечението.
- Като се приберете по тъмно – как си почивате най-добре за следващата сутрин?
- Основното ми занимание са моите внучета, отделям и време да се информирам за новостите в нашата област, защото ние се ръководим от насоките на Европейската асоциация по урология и трябва да сме на съответното ниво. Не спортувам заради липса на време (което не е оправдание). Не знам дали риболовът е спорт, но го харесвам като хоби, защото там абсолютно изключваш от всекидневието, от всичко.
