Проф. Вилиян Платиканов: Дефицитът на информираност пречи на донорството

Проф. Вилиян Платиканов ръководи Клиниката по анестезиология и интензивно лечение в УМБАЛ „Св. Марина“, Варна. Координатор по донорство и трансплантации към болницата, която според експертите е изградила тази дейност на европейско ниво. Специализирал е в Австрия, Германия и Великобритания. Желанието да стане хирург не се осъществило, но бил окуражен от думите именно на един хирург - че тези, които разбират от медицина, уважават изключително много добрите анестезиолози. Без съмнение проф. Платиканов е успял да стане един от тях.

- Подозирахте ли в началото колко дефицитни специалисти ще сте?

- Не. Но имам обяснение защо е така. Това е сложна специалност, иска много познания, освен всичко друго и интуиция, изключително отговорна е, трябва да си добър не само с ума, но и „да имаш ръка“, както се казва и за хирургията. Няма специалисти тук заради ниското заплащане, те отиват в Германия. Тоест и там няма. А и в Германия не достигат, защото работата е изключително тежка и отговорна, колегите и там, и по света често ходят по съдилища и затова тази професия и в Германия не е атрактивна. Защото, колкото и високо да е заплащането, то не компенсира всички тези напрежения.

- Обикновено хората благодарят на хирурга, но дори не се сещат за другия важен човек в екипа. Това огорчава ли Ви?

- Отдавна не ме огорчава просто защото съм приел, че е така. И дори разбирам хората. Никой не отива в болницата, за да си прави анестезия. Всеки отива да се лекува хирургически. А аз уважавам изключително много работата на хирурзите, тяхната дейност е забележителна. Говоря за добрите от тях – които четат, учат се постоянно, не са безотговорни, не оперират за щяло и нещяло, поставят правилно индикациите и имат добри резултати. Хирургът се меси в работата на Господ. Нашата работа също е сложна и опасна. Никога не знаем какво ще стане. В анестезиологията казваме – знаеш кога започва операцията, но не знаеш кога свършва. Затова не можеш да кажеш, че един е свършил работата. Хирург, анестезиолог, лабораторен лекар, интернист - само екипно се работи успешно. Всеки организъм е уникална машина и само тя си знае как реагира. Може разликата в реакцията между двама пациенти при дадена интервенция да е минимална, но я има. Така и подхождам към всеки пациент. И голяма част от колегите, с които работя, подхождат по същия начин. Най-вероятно ще стане това, което е написано в учебниците, защото обобщава множество случаи. Но не е 100% сигурно. Не се отказвам до последно да се боря за пациента. Защото знам, че случаи, които са нямали изобщо шанс, се променят незнайно защо. Не вярвам в чудеса. Защото, когато човек е на 5 минути преди края си, това е наистина така, можем да го установим. Но се е случвало например изключително тежка патология, която обичайно завършва фатално, да се преодолее. В момента имаме такъв пациент, той преживя атипична инфекция с тежък сепсис, което обичайно не се преживява. Лаская се да мисля, че нашият екип е успял да пребори оная с косата.

- Какъв човек е истинският, роденият за лекар?

- Има такива и в нашата клиника. Определям като истински лекари тези, които дават повече от това, което се иска от тях - безкористно, защото смятат, че така трябва. Примерно – иска се да си 12 часа на дежурство, през цялото време да си гледал болните си, да си направил всичко необходимо – това го пише в трудовата характеристика. Но да си лекар - въпреки че си половин денонощие с 15 пациенти, които са между живота и смъртта, не си подгъвал крак и излизаш като парцал – ти трябва да си намерил време да се усмихнеш на болния, да се пошегуваш, да му повдигнеш духа, да му дадеш надежда. Или пък да не си тръгнеш след 12-те часа, защото е останало нещо недоизяснено. Голямата част от колегите, с които работя, имат същото разбиране.

- Какво правите като координатор по донорство и трансплантация?

- Заедно с още двама колеги организираме тези дейности в болницата. Ние сме един от 30-те центъра в страната. Първо оглеждаме дали донорският орган става. Защото има много причини, поради които не е подходящ за трансплантация – заради инфекция, увреда и т.н. Ако става, определяме, както е описано в закона, мозъчната смърт, правим всички изследвания. И ако пациентът е подходящ за донор, се обаждаме на Изпълнителната агенция по трансплантации и тя започва да координира всичко между нас и трансплантационните екипи.

- За Вас е и нелеката задача да разговаряте с близките?

- Ако не можем да намерим след всички усилия човек, от когото по закон се изисква съгласие, не работим по този случай. Често ме питат – как убеждавате? Не е точна думата –  това не е въпрос на убеждение. Това са факти, които хората трябва да знаят. Казваме им каква е реалната ситуация, с подходящи думи, разбира се. Достъпни, защото те не са длъжни да знаят какво е инсулт, какво е хеморагия, мозъчен оток и т.н. Проявяваме човешко съчувствие, защото, колкото и да си често в такива ситуации, не можеш да свикнеш.

- Колко реална пречка е недоверието, съмнението, че случилото се не е безвъзвратно?

- Много реална пречка. Имал съм всякакви случаи, най-фрапантният беше, когато се явявах да обяснявам пред две адвокатки, съвременни жени, каква е тази мозъчна смърт. Бях втрещен направо. Оттогава дигитализираме всичко – данните са в архив. Мозъчната смърт е като сърдечната. Като спре сърцето – край. Мозъкът е основното в нашия организъм – там е координационният център, там е нашата индивидуалност, възможността да мислим. И целият организъм работи за мозъка. Като спре сърцето, то не изпраща кръв на мозъка и той умира. Има ситуации, при които по някакви причини спира кръвоснабдяването на мозъка – травми, хеморагичен инсулт, възпаление - налягането в мозъка става изключително високо и сърцето не може да изпомпи кръв да го снабдява. Но понеже има първичност на умирането на мозъка, сърцето още продължава да работи и ако това се случи в болнични условия, имаме възможност да поемем дишането, да сложим медикаменти, продължаващи работата на сърцето, и да останат живи бъбреците, черният дроб, задстомашната жлеза, сърцето. Но мозъкът е загинал.

- Как виждате бъдещето на донорството като ключ към напредъка в трансплантациите?

- Бих се радвал, ако останем на това положение. Трима донори на милион население не е лошо. При условие че доскоро сме имали 0,03. Важно е нещата да не се спират. Защото съм виждал всичко. Развита дейност да се блокира поради някакви причини – дори и междуличностни. А да се тръгне от нулата се искат години. Но нека читателите да знаят, че за 3-4 години на тръгване от нулата са загубени човешки животи. Сега усилията трябва да се насочат към по-добра информираност. Каквото и решение да трябва да вземете във всяка област на живота, е необходима достатъчно информация.

- Какво основно да знаят хората?

- Първо – донорската дейност и трансплантацията на органи не могат да се извършват криминално. Не вярвам и микрон на приказките и на филмите. Една трансплантация се осъществява с минимум 120-150 души организация. Как може да стане по криминален начин? Няма такава възможност. Хората трябва да знаят, че мозъчната смърт е смърт на индивида и нищо не може да се направи. Единственото е част от човека да продължи да живее някъде, да се прояви доброта и алтруизъм в името на някого, който ще бъде спасен. Всъщност може би на първо място е нещо, което би улеснило всичко останало - да има доверие в медиците. А то няма в момента. Това е повсеместно, навсякъде има липса на доверие. Като слушам всеки ден какво се е случило, се страхувам да отида на лекар… и много внимавам. За съжаление светът се комерсиализира невероятно и парите, вместо да са средство за постигане на цели, самите са цел. Всеки се стреми към обогатяване. Като вземеш парите днес, а утре няма кой да те излекува, за какво са ти парите?

Ако направя аналогия с рока, анестезиологията и въобще интензивната медицина може да бъде сравнена с парче на „Аеросмит“ – „Да живееш на ръба“

- Представяте ли си живота си без операционната?

- Понеже това време наближава, задавал съм си въпроса. Имало е моменти, в които съм искал да се махна. Но като остана  няколко дни вкъщи, отпочинал, чувствам голяма празнота. Трябва да се занимавам с това, което мога. Аз май друго не умея.

- В останалото време какво правите?

- То почти няма такова време. Играя тенис, ходя на ски, свиря на китара. Харесвам рок музиката. Яд ме е, че чета рядко книги, опитвам се да ходя на културни събития. Със сигурност завиждам на рок музикантите, защото не станах такъв. Опитахме се да правим група навремето – от лекари. И тогава видях колко е трудно да обединиш няколко души така, че да мислят в една посока и да им се получава. Ако направя аналогия с рока, анестезиологията и въобще интензивната медицина може да бъде сравнена с парче на „Аеросмит“ – „Да живееш на ръба“. И ние се движим по ръба на бръснача.