.jpg)
Светът е обсебен от младостта
С културолога Тони Николов разговаря Галина Спасова
Модерният свят има двойствено отношение към старостта. И тъй като никога възрастните не са били толкова голяма част от населението и тенденцията се задълбочава, темата ще ангажира все повече сфери – медицина и фармация, социална психология, пенсионна политика.
Ако индивидът е върховна ценност, то няма как възрастният да остане извън скалата и неминуемо се възражда старата максима – за моралното състояние на обществото и за неговото благополучие се съди по отношението към „третата възраст”.
Пред развитите общества днес стои ребром задачата не просто да се добавят години към живота, но и живот към годините. От това как ще я решат в голяма степен ще зависи и нагласата на младите поколения към житейския хоризонт – защото усилието за осмислен живот си струва и заради достойния залез.
- Г-н Николов, как вечната младост се превърна във фикс идея?
- Отношението към стареенето по принцип е в основата на културата, и то не само на съвременната. Има едно голямо деление по отношение на старостта – и то е между аграрното и индустриалното общество. В традиционното селско общество старите хора са много по-добре вписани в икономически продуктивната група и са много важни заради техния жизнен опит и знания – тъй като те наистина се предават от баща на син. Затова старият човек има много по-ясен статут в патриархалната общност.
- Да си възрастен не е било плашещо, а по-скоро престижно и желано...
- Абсолютно. А старият човек е бил носител не само на знанието, но и на собствеността. В родово-клановите общества старостта е нещо като гръбнак. С началото на индустриалната епоха и най-вече с прехода от селото към града това се променя много динамично. Остаряването в града не носи същата роля, защото урбанизацията максимално изцежда жизнените сили и старецът внезапно се оказва по-скоро в тежест. А със скока на технологиите той вече не е носител на знанието. Обезсмисля се и житейският опит.
И затова се появява неистовият стремеж да не си стар. В съвременната социология се появява понятието ейджизъм – отрицателно отношение към старите хора, дискриминация. Това понятие се появява след Първата световна война, когато на тях започва да се гледа като на социално бреме. Точно тогава се ражда вторият мощен лост на съвременните общества – икономическото осигуряване на възрастните хора чрез пенсии.
В различните страни днес се работи по програми за т.нар. успешно стареене – терминът е на двама американци, Роу и Кан. Посоките са три - да се ограничат здравословните проблеми, продължаващо интелектуално и физическо усъвършенстване и активно участие в обществените дела. И това очертава модела на успешните общества, в които старостта не само че не е порок и не е бреме, а напротив – тя е залог за успешно развитие.
Фокусирането върху идеята, че животът е „тук и сега” и той трябва да бъде консумиран като максимално наслаждение, предполага и максималното му удължаване. Затова всички усилия са хвърлени към това, ако няма вечно здраве, поне да има някаква вечна привидност за здраве и младост. Тялото се променя по всякакъв начин – от цвета на очите през присадената коса до моделирането на задните части. 50-годишни хора изглеждат като 30- годишни, 80-годишните трябва да са като 50-годишни. Всичко е постижимо в тези пропорции и става фиксация. Самата идея за борбата с възрастта е основен приоритет на съвременността.
- Това променя ли качествено живота на отделния човек и на обществото?
- От една страна, човек е щастлив от удължената младост. От друга страна обаче, има социолози, които смятат, че така се отнема изборът за свободно стареене без стреса да не би да изглеждаш стар и без да ти се пришива вина, защото си немощен и „неправилен”. Това е до голяма степен парадоксално и отнема достойнството на човека на години. Така че съвременността е много разбалансирана по проблема. Изведнъж застаряващи общества като европейското и американското установяват, че възрастните са и производствен ресурс. Същевременно има страх от възрастов дебаланс и затова се явяват мигрантите.
