Защо не идва линейката, или къде сбъркахме

Масовата представа у нас за работата на спешните медици през последните години се формира от няколко хитови сериала, сред които най-ярък безспорно беше американският „Спешно отделение”. След десетата серия дори учениците започнаха „да разбират” от дефибрилация, интубация, сатурация и други сложни думички, леещи се на килограм от докторите и сестрите във филма. Всяка вечер виждахме задъхани парамедици, които с риск за живота си спасяваха пациенти и ги доставяха в противошоковите зали на чикагската болница, където за броени минути им правеха всички възможни лабораторни и образни изследвания, та дори и сложни операции, директно в приемното отделение. Със сигурност телевизията повиши общата представа за медицинската професия, но доста хора не направиха разлика между фикция и действителност. А особено българската е много далече от видяното на екрана.

И така, къде са основните проблеми на спешната помощ с български адрес и защо възелът е толкова заплетен?

Мотивация, условия на труд и заплати

Значителна част от лекарите в спешните центрове са все още там по някаква професионална и емоционална инерция. Работата им е станала като дрога, от която трудно можеш да се откажеш. Млади лекари идват рядко и бързо си отиват, защото така и не се направи реална възможност да специализират, докато дават дежурства с линейките. Заплатите са направо смешни за работата, която вършат. Тя е физически тежка, професионално сложна и отговорна, емоционално изтощителна и, както се оказа напоследък, неблагодарна и опасна. Не знаеш къде отиваш, на какво ще попаднеш, няма ли да те нападнат и ругаят. И отгоре на всичко медикът от бързата помощ се оказва крайният виновник в очите на пациентите и техните близки за всички гафове, пропуски и недоимъци в системата. Защо е закъсняла линейката, кой и кога е предал повикването от 112 на 150, защо липсват лекарства и пособия... Да не говорим, че наистина тежко болните пациенти няма кой да ги пренася в легнало положение по етажите на блоковете с безумно тесни асансьори. Просто за това никой не е мислил. И се оказва, че 45-килограмови лекарки трябва да влачат носилки или да разчитат на случайни хора за помощ.

Възможност за постоянна квалификация

Няма стройна система, по която работещите в спешната помощ да преминават обучения за новостите в областта. А и липсва реално време за такъв „лукс”. При условие че на повечето места броят на екипите е в пъти по-малък от необходимото, лекарите едва могат да използват годишната си отпуска или болнични. Продължаващата квалификация изисква време, средства, перфектна организация. Никой не се занимава с това на държавно равнище. Няма стандарти и пари, обученията се дължат на енергията на неколцина отдадени на спешната медицина ентусиасти. При това положение няма как обществото да разчита на истински професионален подбор на спешните медици. След като няма задължителни курсове и след това някакъв тип проверка на знанията, се оказва, че системата приема всеки, заявил желание да работи в нея, само и само бройката да е заета. Все още повечето лекари са много опитни, но това едва ли ще остане така занапред.

За парамедиците

Съмнително е дали те са решение в българските условия. На Запад и в САЩ хората викат линейка основно при катастрофа, травма, пожар, загуба на съзнание. И съответно парамедиците (в екип от двама или трима) са добре обучени как да действат в такива ситуации. Те могат физически да пренесат пациента, да го превържат, да спрат първоначално кръвоизлива, да поддържат дишането и сърдечната дейност до спешното отделение. У нас огромната част от повикванията са за влошени хронично болни пациенти, при които само лекар може да се ориентира в пъзела от запуснати здравословни проблеми, невзимани редовно лекарства и неспазван никакъв режим на хранене и живот. В България лекарите от спешната помощ основно са натоварени с функциите да правят домашни прегледи и в някакъв обем изследвания, да овладяват с лекарства и инжекции тласъка на заболяването, да изписват рецепти. Сравнително рядко обективното състояние налага хоспитализация. При парамедиците това е невъзможно. Те няма как да преценяват дали едни болки в корема например са от безобидно естество, или са признак на остро опасно заболяване. И ще трябва да карат всички в болниците. А тук идва другият проблем, че нашето здравеопазване не е предвидено за такъв тип спешна помощ. Ние нямаме толкова много общопрофилни спешни приемни отделения с триаж за преценка, изследвания и т.н. Т.е. ако се премине на варианта с парамедици, цялата доболнично-болнична система трябва да се настрои на такъв режим, което изисква значителни средства.

Неосигурените

Обществена тайна е, че малцинството, плащащо здравните си осигуровки, издържа лечението на мнозинството неплащащи. И ако за планов преглед или операция вече никой няма да те приеме, без да си платиш в брой или да внесеш поне някаква минимална сума от десетки пропуснати здравни вноски, всеки може и вика спешна помощ, когато прецени, че не му е добре. И такова поведение не само се приема от обществото и медиите, но всеки опит за разграничаване на спешно от неспешно състояние и отказ от посещение на адрес, който очевидно не е за спешна помощ, води до скандал. Вярно е, че парите не могат да са определящи кой да оцелее в критична ситуация. Но също така е вярно, че ако няма бърза и неотменима имуществена санкция за напразни повиквания, истински нуждаещите се ще продължават да умират нелепо. По света линейката винаги идва, но ако си я разкарал напразно или си без осигуровка, след това няма мърдане от солена глоба.

Допълнителна застраховка

Вариант за изход от зациклянето в спешната помощ (поне в частта й посещение на линейка по домовете) е тя да се финансира чрез отделна вноска. Да е ясно от общата здравна осигуровка каква част е за издръжката на спешните центрове и подсигуряването на линейка при нужда. Като за бедните и безработните вноската да я плаща държавата. Защото в момента на хартия всички сме равни пред здравните услуги, но се оказваме равни в невъзможността държавата да ни подсигури адекватна спешна помощ. Освен това никак не е излишно да се регламентира и допълнително доброволно здравно застраховане (осигуряване) в тази сфера, което да се разработи при ясно регламентирано публично-частно партньорство. Отново ще звъним на общия спешен телефон, но когато там установят, че сме застраховани, спокойно ще могат да насочат професионален екип от спешен център, работещ със съответния здравен фонд. (ЖД)

Сподели във Facebook