БЪЛГАРСКИ КНИЖОВНИЦИ, ТАЧЕНИ В МАКЕДОНИЯ ПРЕЗ ХV-ХVІІІ ВЕК

През XV век в манастирските средища кипи усърдна книжовна дейност. Ще си позволя да представя делото на някои от по-известните книжовници от това време.

Владислав Граматик

Владислав Граматик е роден в село Ново бърдо. След разоряване на родното му село от турците, през 1455 г. се премества в с. Младо Нагоричино, Кумановско. Тук през 1456 г. съставя:

• „Предели”, първият сборник, съдържащ 23 статии насочени срещу Римокатолическата църква. По-късно се премества в Жеглиговския манастир „Матейче” в Скопска Черна гора, където написва няколко сборника (два от тях се намират в Рилския манастир):
• „Панегерик”(1469 г.), познат под името „Загребски сборник“ в 771 страници. Съдържа 87 съчинения за различни черковни дейци, между които Св. Климент Охридски и патриарх Евтимий.
• „Андрианти” (1473 г.), 562 страници, включващ 31 проповеди, от които 322 са на Йоан Златоуст. Намира се в Рилския манастир.
• „Шестоднев” е препис, направен от Владислав Граматик, известен като препис на монаха Мардарий през 1480 г. (П. Петров и др. 1994).

За Климент Охридски писах подробно в една от предишните глави на книгата.

Евтимий Търновски

Св. Евтимий Търновски е сред най-великите българи и личности от Средновековието, духовник, книжовник и православен светец, най-известният патриарх на България и последният предстоятел на църквата на Второто българско царство. Той e авторитетна фигура в православния свят.

Св. Патриарх Евтимий е роден около 1320-1330 г. и според някои произхожда от знатният род Цамблаковци (Магда Христодулова,1977). Учи в търновски манастири и приема монашески чин. Привлечен от славата на Теодосий Търновски, около 1350 г. постъпва в Килифаревския манастир. Теодосий го определя за свой пръв помощник и през 1363 г. двамата заминават заедно за Цариград (Магда Христодулова, 1977), където скоро след това Теодосий умира.

Св. Евтимий последователно постъпва в манастира Студион и лаврата на Св. Атанасий Атонски на Атон. Византийският император Йоан V Палеолог го изпраща на заточение на остров Лемнос (Магда Христодулова, 1977), а след освобождаването му се връща в българския Зографски манастир в Атон.

Към 1371 г. св. Евтимий се връща в България и основава манастира „Света Троица“ край Търново. Там поставя основите на Търновската книжовна школа.

Той установява правила за правопис и поправил чрез сравнение с гръцки текстове изопачените български църковни книги (Григорий Цамблак). Тези коригирани текстове се превръщат в образци за православните църкви в България, Сърбия, Румъния и Русия, използващи църковнославянски език.

През 1375 г., след смъртта на българския патриарх Йоаникий II, Св. Евтимий е избран за негов наследник.

Привърженик на исихазма, той се бори с ересите и с упадъка на нравите. Евтимий получава известност в целия православен свят и мнозина митрополити и игумени се обръщат към него за тълкувания на богословски и църковни въпроси.

Известни са 15 съчинения на патриарх Евтимий — литургични книги, похвални слова, жития и послания. Навярно много от трудовете му са били унищожени или все още не са открити.

През пролетта на 1393 г. султан Баязид I стоварва огромна войска пред Търново и го подлага на продължителна обсада.

Григорий Цамблак разказва в „Похвално слово за Евтимий“: „варварският цар... ненадейно нападна града – не от една или две страни, но като го обгради целия отвсякъде с човешки тълпи.“ Иван Шишман не е в града и патриарх Евтимий ръководи защитата му. Смята се, че градът издържа тримесечна обсада (Йордан Андреев, 1988).

На 17 юли 1393 г. турците превземат столицата с щурм.

110 видни търновски граждани и боляри са убити, но патриарх Евтимий е помилван и изпратен на заточение в областта Македония (днешна Тракия), вероятно в Бачковския манастир (Иван Богданов, 1987).

Предполага се, че е починал там през 1402-1404 г. От това време Търновската патриаршия престава да съществува, българската църква губи

независимостта си и е подчинена от Константинополската патриаршия.

Патриарх Евтимий е канонизиран за светец и паметта му се почита в един и същи ден с паметта на св. Евтимий Велики - 20 януари.

Евтимий Търновски ръководи Търновската книжовна школа, основана от него или от патриарх Теодосий Търновски.

Евтимий извършва правописна и езикова реформа на българския език (Ив. Харалампиев, 1990). Поради голямото културно влияние на България върху славяно-православния свят (Страници из историята на Търновската книжовна школа“, 1983), Евтимиевата реформа се отразява на писмеността в Сърбия, Влахия, Молдова и руските княжества (Втори международен симпозиум Търновска книжовна школа,1978). Значението на Евтимий Търновски за възхода на българската книжовност от втората половина на XIV век е неоценимо.

Автор е на много жития, похвални слова и послания.

Григорий Цамблак

Григорий Цамблак (ок. 1365-1420) е български средновековен писател, представител на Търновската книжовна школа.

Той е Киевски митрополит (1413-1420) и един от най-значимите славянски църковни проповедници, писатели и химнографи. Радетел е за налагането на правописната и езикова реформа, извършена от Евтимий Търновски.

Роден е в Търново ок. 1365 г. в знатното болярско семейство Цамблак. Ученик е на патриарх Евтимий Търновски, при когото служи като примокирий.

Григорий Цамблак е българин по рождение, както и предшествениците му в Киев - Йоан I (1004-1038?) и Киприан Цамблак (1376-1406), на когото е много вероятно да е племенник. Григорий Цамблак нарича Киприан „брат на нашия отец“ в похвалното си надгробно слово за митрополит Киприан, написано в Киев през 1409 г., под което най-често се разбира, че Киприан е бил негов чичо, а не негов духовен отец. Но текстът може да има предвид духовните връзки между Киприан и патриарх Евтимий Търновски, общия „отец“ на всички български монаси.

Около 1390 г. Григорий Цамблак живее в Цариград, където се замонашва. Пребивава и на Атон. После е при духовенството на Цариградския патриарх, а по-после става игумен на Дечанския манастир в Косово.

След това е игумен на Плинаирския (Пантократор) манастир в Цариград, а между 1401 и 1406 г. е презвитер на Великата църква на Молдова и Влахия със столица Сучава — в манастира „Св. Пантократор“ (Нямцул). Там той написва Житие на Йоан Нови Сучавски по поръка на молдовския господар Александър Добри. С това той слага началото на литература с румънска тематика и налага в Румъния българския език като книжовен.

Малко преди смъртта си (1406 г.) митрополит Киприан го извиква в Русия, възможно за помощ при споровете между Литовското и Московското княжества.

На път за Москва Григорий научава за смъртта на Киприан и остава в Литовското княжество.

Участва в големия римокатолически събор в Констанц, във Византия, през 1418 г. — едновременно с посланиците на византийския император.

Според летописите на Намцулския манастир Григорий Цамблак е починал там на 86-годишна възраст. Погребан е в притвора на Съборната Намцулска църква.

Още в Молдова Григорий Цамблак изявява своя голям ораторски и литературен дар. Написва над 25 поучителни слова и поучения за църковните празници, Житие и Служба на Йоан Нови Сучавски (Белгородски), с когото се запознава в 1401 г. в Белгород (турски Акерман), тогава Молдова (днес Белгород Днестровски, Украйна).

Като митрополит на Киев пише „Стих на целование“ за празника „Успение Богородично“, наричан често и накратко „Цамблак“ - възможно е, да е по случай въздигането на съборната църква на Киево-Печерския манастир, основана от Теодосий Печерски през XI век.

Известни са негови автографи и преписи на служебник, требник и др. Въвежда в южна и западна Русия т.нар. болгарский распев, който скоро става популярен и в североизточна Русия.

Участва дейно в съставянето на Московския летописен свод.

Литературният стил на Григорий Цамблак се отличава с приповдигнат тон и многословие. Иречек отбелязва, че в това отношение е ненадминат в българската литература.

Григорий Цамблак е възпитаник на Търновската книжовна школа. Нейните традиции той пренася в други славянски литератури, които обогатява със съчиненията си: проповедите и словата - в руската, житията - в сръбската

В славянската литература от XV век Григорий Цамблак е най-известният писател.

Димитър Кантакузин

Димитър Кантакузин е български книжовник от втората половина на XV век, смятан за късен представител на Търновската книжовна школа, тъй като българската литература от XV век е неин пряк наследник (Георги Данчев, 1983).

По произход е свързан с династията Кантакузини и е родственик на Ирина Кантакузина, втора съпруга на Георги Бранкович. Заема висока служба в Османската империя. Покровителства развитието на книжовната дейност и пребивава в Рилския манастир между 1469 и 1479 г.

Поддържа връзки с видния книжовник Владислав Граматик, на когото поръчва написването на „Загребския сборник“ от 1469 г. Пише на български и гръцки. Стилът му е определян като емоционално лиричен.

Македонистите днес заличават следите на българската култура в Македония

Една от първите стъпки на създателите на „македонската нация” след 1945 г. е да се заличат всички следи на българската култура в Македония. Това можеше да стане не само с кражба и фалшифициране на исторически факти и събития от българската национална история, но и с физическо унищожаване на всяка следа, която напомня за България, българската държава, българската култура и българската национална идентичност. Тази престъпна дейност  се демонстрира най-добре от проф. Божидар Димитров със следните факти:

1. При реставрация на старинни фрески и икони в древни храмове и манастири те старателно изтриват етнонима български, заменяйки го в най-добрия случай с термина славянски. Така е постъпено в църквата „Св. Неделя” в Битоля, „Св. Пантелеймон” във Велес, „Св. Йоаким Осоговски” в Крива Паланка на иконите на „Св. св. Кирил и Методий”, наречени в оригиналния им вид български просветители. В манастира „Св. Богородица” в Кичево надписа на ктитора „Св. Борис цар български” е изтрит, а аналогичен надпис в Дебърския манастир е заменен с надпис „Св. цар Стефан Дечански”, т.е. с името на един от сръбските крале/. От църквата „Св. Димитър” в Скопие е свален и захвърлен ктиторският надпис „Построена от българите в Скопие през 1864 г.” (сега надписът е в НИМ). Аналогични надписи са строшени и изхвърлени от църкви в Прилеп, Битоля.

Като се има предвид, че ЮНЕСКО забранява реставрационни намеси в паметници, които променят етническия им характер, е осъдителна и практиката да се подменят старобългарските надписи по фреските с надписи на съвременния македонски език, създаден през 1944 г. Целта очевидно е да се внуши, че този език съществува от ХІІІ-ХІV век. Така е постъпено при реставрацията на фреските в църквата „Св. Георги” в Ресен. И всичко това е станало в последните десетина години, а не в далечното минало. Проф. Божидар Димитров заяви, че разполага със снимки на всички цитирани случаи от началото на 90-те години на ХХ век, когато тези надписи все още са съществували в оригиналния си вид.

 2. Проф. Божидар Димитров бие тревога и за това, че „продължава унищожаването на и без това полуразрушените български военни гробища, което е жестоко престъпление по Женевската конвенция за водене на война, подписана през 1996 г. и от Македония. Освен, че не позволяват възстановяването им, македонските власти разпространяват слухове, че българските войници са погребани с много злато и така стимулират иманярите да разкопават и унищожават и без това малкото останали гробове и паметници

Още томове от изданието „История на българите от Македония“ можете да намерите в книжарници Сиела и Хеликон. Цената на том I част I е 19.20 лв., на том I част II и част III е 20.00 лв.