БОРБА ЗА НЕЗАВИСИМА БЪЛГАРСКА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА В МАКЕДОНИЯ

За начало на борбата за църковна независимост се приема 1824 г., когато група заможни и влиятелни българи, предвождани от Димитраки Хаджитошев, се обявяват за замяната на гръцкият владика Методий с българина Гаврил Бистричанин.

Събитието е известно като Димитракиевата буна и е последвана от протести срещу гръцките владици през 1833 г. в Скопие, Самоков, Казанлък, Ески и Ени Заара. На тези желания остро се противопоставя Вселенската патриаршия.

ПЪРВИ ЕТАП НА ЦЪРКОВНО-НАРОДНАТА БОРБА

Той започва с Търновските събития (1839 г.) и завършва през Кримската война.

Духовният гнет, наложен на българските миряни, довежда до съпротива, а след това и до борба за независима българска православна църква и българска просвета.

Главните предпоставки за засилване на борбата се изразяват:

• с процесите на миграция на населението от селата в градовете, които се превръщат в центрове на Българското възраждане;
• развитие на занаятчийството и търговията, което променя структурата на стопанския живот;
• настъпва процес на натрупване на значителни парични средства в определени групи от населението, което създава условие за възникване на богата прослойка (чорбажии), ползваща се с определено доверие сред османската администрация и влияние сред българското общество;
• развитие на училищното дело и качествени промени в българското образователно дело;
• завръщането на десетки млади българи, завършили висши учебни заведения в Европа, които се превръщат в носители на новия дух на съвременната цивилизация;
• началото на административните реформи на османската администрация, целящи да догонят напредналите европейски държави.

ТЪРНОВСКИТЕ СЪБИТИЯ (1838)

През 1838 г. умира търновският митрополит Иларион Критски, който води умерена политика спрямо българското население. След смъртта му образованият и толерантен към българите духовник е заменен с необразования и зле настроен към българите владика Панарет, наречен „Делия” (луд). Той е един от най-корумпираните представители на фанариотските среди в Цариград. Много скоро местните първенци започват да правят постъпки за неговата замяна. От името на 16 каази от Търновската епархия са съставени изложения до Патриаршията, в които се иска отзоваването на Панарет и назначаването на българския духовник Неофит Бозвели (1785-1848 г.).          

В следващите години бунтове срещу висшето гръцко духовенство има в Ловеч, Видин, Сяр, Охрид, София и др.

На тези желания остро се противопоставя Вселенската патриаршия.

Изискването за български свещеници се допълва с отслужване на собствена литургия и изграждане на училища.

ГЮЛХАНСКИЯТ ХАТИШЕРИФ (1839 г.)

С този Хатишериф за пръв път в историята на Османската империя започва процес на реформи. Те имат сравнително широк обхват. Предвижда се създаване на закони, гарантиращи живота, честта и името на всички поданици на Османската империя, независимо от тяхната религиозна и национална принадлежност. С други думи - гарантирани са равни права на всички поданици на империята.

Тази реформа създава условие за възникване на българско национално движение срещу Гръцката патриаршия. За това благоприятства и фактът, че през 1829 г. се създава независима гръцка държава, което сериозно разклаща доверието на османската администрация спрямо гръцката патриаршия. Нещо повече, започва подмяна на редица гръцки сановници във висшите кръгове на османската администрация с известни българи. Освен това действията на българския еснаф, движещата сила на българското общество, стават все по-решителни и неотстъпчиви в своите искания.

Всичко това довежда до възникване на търновските събития през 1839 г.

БОРБА ЗА НАЗНАЧАВАНЕ НА НЕОФИТ БОЗВЕЛИ ЗА МИТРОЛИТ НА ТЪРНОВСКА ЕПАРХИЯ (1840 г.).

През 1840 г. делегация на български първенци от Търново занасят прошение до Високата порта за назначаване на българския свещеник Неофит Бозвели на вакантното място за митрополит. Вместо да бъде назначен за митрополит, Неофит Бозвели е назначен за протосингел на новоназначения гръцки митрополит Панарет.

Неофит Бозвели отказва да се подчини на решението на цариградския патриарх Н. Византиос,  като се оттегля в Лясковския манастир. За своето неподчинение е арестуван и заточен в Хилендарския манастир през периода 1841-1844 г.

През 1844 г. Н. Бозвели и Иларион Макариополски подготвят и връчват два меморандума до Високата порта.

В първия се излагат 7 претенции на българите по  църковния въпрос. През 1845 г. Н. Бозвели е приет от великия везир Мехмед Али. Той го изслушва внимателно и проявява готовност да изпълни българските искания. Освен това обещава да се обсъди предложението за свикване на събрание на българските представители.

През 1848 г. Неофит Бозвели умира.

ПЪРВИ УСПЕХИ В БОРБАТА НА ЦАРИГРАДСКИТЕ БЪЛГАРИ

Борбата на цариградските българи постига първия си успех с разрешението за построяване на български църковен храм. За това допринасят усилията на бележитите дейци в църковно-народната борба като Александър Екзарх, Никола Сапунов, Стефан Богориди. Това става възможно едва през 1849 г., когато Стефан Богориди издейства ферман от султан Абдул Меджид за построяване на български православен храм.

На 9 октомври 1849 се извършва освещаване на църквата „Св. Стефан“. Така се стига и до формирането на българска църковна община в Цариград.

През 1851 г. се изработва устав на Цариградската община. Въз основа на устава е избрано църковно  настоятелство от 24 души, което поема управлението на храма. През август 1851 г. Стефан Ковачевич е ръкоположен за епископ на храма.          

ВТОРИ ЕТАП НА БОРБАТА ЗА ПОСТИГАНЕ НА ЦЪРКОВНА НЕЗАВИСИМОСТ

Този етап започва с края на Кримската война (1856 г.) и завършва с признаване автокефалността на българската православна църква (1870 г.)

Важно място в тази борба изиграват патриотичните позиции на Димитър Миладинов, Й. Хаджиконстантинов-Джинот и българските учители в Македония. Благодарение на тази борба българите в Македония въвеждат славянското богослужение през 1858 г.

Поводът за тази борба е конфликтът, който се разгаря между гръцките владици и българското население

БЪЛГАРСКИЯТ ВЕЛИКДЕН - АПОТЕОЗ НА ЦЪРКОВНО-НАРОДНАТА БОРБА

Неотстъпчивостта на цариградската патриаршия тласка българските църковни дейци към решителни действия.

На 3 април 1960 г. по време на тържествената великденска църковна служба епископ Иларион Макариополски не споменава името на гръцкия патриарх. По този начин водачите на българското движение за църковна независимост отхвърлят решително патронажа на цариградската патриаршия. Този акт е демонстрация на нарушение на църковните канони и отхвърляне властта на патриарха. По този начин епископ Ил. Макариополски се обявява за независим от Цариградската патриаршия и за духовен глава на българите.

През 1867 г. църковната борба отново се активира. Причината за това е навлизането на първите български чети, което повдига тонуса на народа. Това прави впечатление на турското правителство и Великите сили. Високата порта отчита тази ситуация като сериозна и настоятелно поставя въпроса пред цариградската патриаршия за отстъпки.

През 1867 г. новият патриарх Григорий VІ изготвя проект за разбирателство с българите. В този проект се предвижда всички епархии между Дунав и Стара планина (Северна България) и Нишко да се обединят в автономен окръг под името Екзархия, което означава признаване на полуавтономна българска църква под върховенството на Патриаршията. Проектът е одобрен от руския посланик граф Николай Игнатиев, но той е отхвърлен решително от българските дейци. Те разглеждат този проект като половинчат, който частично решава българския църковен въпрос.

В края на 1866 година българските общини в Щип и Велес изпращат в Цариград прошение за отделянето им от патриаршията. Подобно искане поставят и българите от Битоля, както и искане за откриване на две училища - мъжко и девическо.

В Скопска епархия с градовете Тетово, Кратово, Паланка, Кочани и Враня българите премахват гръцкия език от църковните служби и от училищата.

Продължава борбата в Охрид, Ресен, Крушево, Преспанско и Железничка река.

Наклеветените от гръцкия владика братя Димитър и Константин Миладинови са вкарани в затвора.

Всеотдайният на българската национална кауза Д. Миладинов пише. „Аз отивам на вярна смърт, но народът български няма да умре заедно с мене - той ще остане и един ден ще възкръсне величествено. Тогава той ще оцени моята кръв. Аз посях семето, а вие бъдете живи да пожънете плода му“.

След трагичната смърт на братя Миладинови борбата на българите в Македония става по-твърда и ожесточена. В тази борба участват всички социални слоеве. Като общонародни водачи се признават Неофит Бозвели и Иларион Макариополски.

Борбата за църковна независимост продължава и след 1870 г. във всички епархии, които остават в диоцеза на цариградската патриаршия..

Борбата за независима българска православна църква продължава четиридесет години.

Още томове от изданието „История на българите от Македония“ можете да намерите в книжарници Сиела и Хеликон. Цената на том I част I е 19.20 лв., на том I част II и част III е 20.00 лв.