Борис Сарафов – още една ярка фигура в македоно-одринската епопея

Борис Сарафов е български офицер и революционер, войвода и ръководител на Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК) и Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Той е един от най-талантливите и изявени водачи на македонското революционно движение.

Той е роден на 12 юни 1872 г. в неврокопското село Либяхово, днес Илинден в България. Баща му Петър Сарафов е възрожденски учител, а чичо му Коста Сарафов и дядо му архимандрит Харитон Карпузов са водачи на борбата за самостоятелна българска църква в Неврокопско и Серско. И тримата са дейци на Българската екзархия. Сестра му доктор Злата Сарафова е председателката на Македонския женски съюз. По-големият му брат е лекар и офицер - Ангел Сарафов, а по-малкият му брат е известният български актьор Кръстьо Сарафов.

Борис Сарафов учи в местното екзархийско училище, а след това завършва Солунската българска мъжка гимназия през 1890 г., където участва в революционни кръжоци. Оттам се познава с Гоце Делчев, Даме Груев и Гьорче Петров.

През 1890 г. постъпва във Военното училище в София като юнкер, заедно с Димитър Думбалаков, Иван Пожарлиев, Христо Саракинов.

С Гоце Делчев и Борис Дрангов създават революционна група, свързана с тази на Дамян Груев в Софийския университет.

На 2 август 1893 г. Сарафов е произведен в подпоручик и служи в 15 ломски полк в Белоградчик, където привлича съмишленици за подпомагане на революционното дело в Македония. Сред тях са Христо Чернопеев, Тане Николов, Тома Давидов, Боби Стойчев и други. От 1 януари Сарафов е преместен на служба в 1-ви пехотен софийски полк и се свързва с Македонския комитет на Трайко Китанчев.

През 1895 г. Борис Сарафов, вече поручик, е войвода в Четническата акция на комитета. Оглавява Четвърти отряд от 65 души, в който влизат четите на Кольо Ризов, Кочо Муструка и Анго Костадинов.

На VI конгрес на македонските братства в България през месец май 1899 г. Борис Сарафов е избран за председател на Върховния комитет. Като такъв се застъпва за по-активна дейност и в емиграция, и във вътрешността, като е подкрепен от ВМОРО.

Като председател на Върховния комитет създава в софийския квартал Ючбунар цяла казарма, в която държи стотина въоръжени четници. Тази сила, създадена да участва в бъдещото освобождение на Македония, междувременно се занимава с тероризиране на непокорни македонски емигранти в София и с насилствено събиране на средства.

Окуражени от своята безнаказаност, „върховистите” започват да издават и изпълняват „смъртни присъди” не само в България, но и в чужбина.

Руският дипломатически агент в София Юрий Бахметиев вика Сарафов и иска от него да си подаде оставката като председател на „върховистите“. Сарафов не се вслушва в предупреждението. Нещо повече, комитетът решава, че от ескалирането на конфликта ще има полза за делото.

Под натиск на Русия и Австро-Унгария през ноември 1900 г. България е принудена да разтури македонските чети, но „върховистите” не се подчиняват.

Чувствайки се силни като държава в държавата, хората на Сарафов стигат дотам да заплашат самия премиер с убийство. Тогава княз Фердинанд решава да обуздае Върховния комитет, като го превземе отвътре. За тази цел е избран генерал Иван Цончев. Двамата със Сарафов се разбират на редовния конгрес на комитета на 18 март 1901 г. Цончев да го смени на председателския пост. В последния момент Сарафов се отмята от уговорката. Между двамата пламва открита война.

На Десетия македоно-одрински конгрес Сарафов влиза в нови конфронтации с групата привърженици на Иван Цончев и създава отделен комитет, начело с Христо Станишев.

С авантюристичните си действия Сарафов губи довeрието както на българските власти, така и на вътрешната организация.

След като на Солунския конгрес е взето решение за въоръжено въстание, Борис Сарафов сформира чета от 40 български военни и навлиза в Македония на 26 януари 1903 г. Пренасят и 150 килограма динамит, които са разпределени по райони, а самият Сарафов се насочва към Костурско.

Сарафов участва на Смилевския конгрес от май 1903 г. Избран е с явно гласуване във въстаническия щаб, заедно с Даме Груев и Анастас Лозанчев.

Преди началото на въстанието е създадена щабна чета с главен войвода Димитър Дечев, в която се включват ръководителите на битолския окръг.

В началото на въстанието подписва прокламация, а в неговия край изготвя и отчаян апел до правителството в София, в който настоява за незабавна намеса за спасяване на местното население, което определя като българско. Предвид усложнената международна ситуация България не е в състояние да окаже пряка военна помощ и не реагира. След взетото решение за разпускане на четите Борис Сарафов се изтегля в България.

През 1903-1904 г. Борис Сарафов отново обикаля Западна Европа и популяризира идеите и делото на ВМОРО.

Между 14 март-3 декември 1904 г. Васил Чекаларов, Пандо Кляшев, Апостол Грежов, Владислав Ковачев и Борис Сарафов оглавяват „Временен комитет“, целящ да замени Задграничното представителство на ВМОРО в лицето на Христо Матов и Христо Татарчев, но през 1905 г. различията изчезват и комитетът се саморазпуска.

Борис Сарафов е делегат на Рилския конгрес от 1905 г. като представител на Битолския окръг, където се конфронтира с Яне Сандански, който го обвинява в просръбска дейност.

През септември 1906 г. Сарафов влиза в Македония с агитационно-организаторска чета. След като „санданистите“ провалят общият конгрес от същата година, Сарафов е избран заедно с Иван Гарванов и Христо Матов за член на Задграничното представителство на ВМОРО в София. Така десните успяват чрез незначително мнозинство да запазят официалното си положение и влиянието си за още една година.  

Две от десните враждуващи до този момент течения – умереното (наричани „гарванисти“) и идейно-либералната фракция, ръководена от Сарафов, се помиряват. Фракцията на Матов също ги подкрепя.

Дейността на Временното задгранично представителство по организирането и изпращането на чети в Македония с подкрепата на двора предизвиква острата реакция на левичарите от „серската група начело със Сандански“.

В публикуваното през ноември 1907 г. писмо от Серския окръжен комитет сред обвиненията срещу Гарванов и Сарафов е и това, че те „съвместно с българското правителство инспирираха безразборното нахлуване на масови чети във вътрешността“.

Още през 1906 г. на конгрес на серския окръг в Рилския манастир е решено Даме Груев, Борис Сарафов, Иван Гарванов и Христо Матов да бъдат елиминирани, като решението е подкрепено от Гьорче Петров, Пере Тошев и Петър Попарсов.

Окончателното решение за ликвидирането на Сарафов, Гарванов и Матов се взема от Окръжния комитет на Серския революционен окръг на 10 октомври 1907 г., когато е проведено специално събрание. Съставя се протокол, като в седем точки се изтъкват основните причини, поради които тримата са осъдени на смърт. С изпълнението на присъдата се натоварна Тодор Паница.

Действайки по строго начертан план, Паница се запознава с тримата задгранични представители Хр. Матов, Ив. Гарванов и Б. Сарафов, като провежда редица тайни и публични срещи пред обществото.Най-много се сближава с Гарванов.

Денят на покушението е определен от самия Паница - 10 декември. На този ден той е поканен в дома на Борис Сарафов на ул. Осогово № 36. Съгласно предварителните уговорки на нея трябва да присъстват и тримата задгранични представители, но в последния момент Христо Матов заявява, че няма да може да дойде “поради ангажираност”.  

След „спокойно и гладко” водения разговор, около час преди полунощ, Сарафов и Гарванов изпровождат Тодор Паница до изходната врата.

Възползвайки се от момента на изненадата, последния вади рязко двата си нагана и прострелва от упор Ив. Гарванов „в лявото ухо”, а Б. Сарафов „в лявото слепоочие” и изчезва в тъмнината по софийските улици.

Убийството на Борис Сарафов е спонсорирано от Белградския македонски комитет, като Георги Герджикович изплаща пари на Тодор Паница за убийството.      

Екзекуцията на двамата задгранични представители по заповед на Сандански създава непреодолими пречки за каквито и да е обединителни процеси във ВМОРО. Убийството им е повратен момент не само за ВМОРО, но и за отношението на управляващите в България към крайната левица.

След убийството на Борис Сарафов и Иван Гарванов разцеплението във ВМОРО става факт. Яне Сандански, Тодор Паница и други членове на „серската група“ са задочно осъдени на смърт на Кюстендилския конгрес на ВМОРО от март 1908 г.

Любомир Милетич казва за убийството на Сарафов и Гарванов: „Тяхната дейност и задружната им кончина символично представят обединени на живот и смърт двете им родни майки - Македония и България.”  

Димитър Чуповски определя моралния убиец на Сарафов, Яне Сандански, като български агент и престъпник.  

Скопската историография дълго време възприема Сарафов като „върховист“ и пробългарски ориентиран революционер, а Сандански като ранен македонист и борец за независима Македония. Блаже Ристовски пък го определя като „чист българин“.

Томове от изданието „История на българите от Македония“ на акад. Григор Велев можете да намерите в книжарници Сиела и Хеликон.

Излезе и том VI от „История на българите от Македония“, който се предлага в книжарница „Хеликон“.  Цената е 25.00 лв.