ДЕЙНОСТТА НА БЪЛГАРСКАТА ЕКЗАРХИЯ СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО (1878 г.)

След Освобождението и Берлинския мирен договор Българската екзархия полага усилие да запази максимална част от нейния диоцез и по-специално в Тракия и Македония.

Една от важните задачи, които екзархът си поставил, е да приложи втората част на Императорския ферман от 1870 г., а именно да придобие ведомство в смесените епархии, които се оспорват от Патриаршията, т.е. да прибере всички българи във вилаетите на Ев­ропейска Турция, като развие у тях съзнание и любов към народността и езика им.

За тази цел екзархът си служи с най-законните средства — „мирна културна еволюция чрез черквите и училищата“( Илия Пасков,1990). По този начин той се надява да осигури „черковните права на Македо­ния“.

Според екзарха „Македония е населена от 8 части българи и една част гърци“. По население и по дух тя е „страна българска“ – в нея живеели от 1 200 000 до 1 500 000 българи.

Главната стратегическа цел на Екзарх Йосиф I е да обедини цялото бъл­гарско население, основавайки се на ста­тистически данни, предоставени му от компетентни екзархийски органи, а също и на някои авторитетни изследвания.

През 1883 г. екзархът подготвя план, който предвижда 13 епархии в Македония, 2 в Одринска Тракия и 3 в Източна Румелия, общо 18 епархии с около 300 000 венчила (т.е. семейства), да образуват самостоятелна екзархия, способна да съществува независимо от Княжество България (Христо Темелски, 1995 г.). Този план обаче останал неосъществен, защото различни сили пречели и спъвали разрастването на екзархийския диоцез.

Едва през лятото на 1890 г. с активната помощ на българския министър-председател Стефан Стамболов били получени султански­те берати за българските владици в Охрид и Скопие.                                          

Четири години по-къс­но във Велес и Неврокоп посрещнали своите канонически избрани митрополити.

През 1897 г. същата привилегия получили в Би­толя, Струмица и Дебър.

В дневника си Екзарх Йосиф I с болка отбелязал: „Колко мъчно се печелят берати и колко труд и енергия съм харчил аз в ми­налите си действия.“ (Дневник на Екзарх Йосиф І).

Въпреки огромните трудности Екзарх Йосиф І успява в резултат на упорит труд и настояване в продължение на 20 години (1877-1897) да спечели борбата за 7 епархии с над 1 милион българи, 21 архиерейски наместничества, 20 църковно-училищни об­щини, 1180 черкви, 36 храма с поредно служене на екзархисти и патриаршисти, 89 параклиса и 43 манастира (Христо Темелски, 1995 г.).

До края на 1912 г. били устроени още 8 епархии в Ма­кедония и една в Одринско, управлявани от „екзархийски наместници“.

В така оформилия се обширен ек­зархийски диоцез влизали около 1600 храма и параклиса, 73 манастира и 1310 свещеници (ЦИАИ, инв. № 10978, 1912).

БЪЛГАРСКАТА ЕКЗАРХИЯ ПОЛАГА УСИЛИЯ ЗА РАЗШИРЯВАНЕ НА УЧИЛИЩНАТА МРЕЖА В МАКЕДОНИЯ И ТРАКИЯ

След Освобождението Българската екзархия съсредоточава своята дейност главно в онези български земи, които по силата на Берлинския договор (1878 г.) остават отново в пределите на Османската империя.

По настояване на българите от Македония и с одобрението на цялото българско общество в началото на 1880 г. Екзарх Йосиф се завръща в Цариград, за да действа за укрепване и запазване на екзархийското ведомство в останалите под османска власт български земи.

Наред с грижите за поддържане на българските черкви тя полага усилия за разгръщане и на просветното дело сред българското население в Македония и Одринско.

Целият църковен клир и българските учители към екзархията се противопоставят енергично на засилващата се сръбска и гръцка пропаганда в тези области.

Първите седем от тях се управляват от български владици, а останалите - от екзархийски наместници.

Основната идея на Екзарх Йосиф І е насочена към изграждане на една всеобхватна мрежа от български училища в Македония и Тракия. Затова той с право заявява: „Най-силният аргумент за зрелостта на българите във вилае­тите ще бъде фактът кога поемат да поддържат пастирите и учителите си.“.

Той мъдро решава да не събира църковния данък „владичина”, защото според него „Опитът за събиране на владичина трябва да се предшества от друг - населението да почне да поддържа само училищата си…“.

Откриваните и издържаните от екзархията училища нараствали с всяка изминала година. До Балканската война под нейното ведомство в Македо­ния и Одринска Тракия имало 1373 български училища (от които 13 гимна­зии и 87 прогимназии) с 2266 учители и 78 854 ученици. От всички препода­ватели само 19 били родени извън пределите на Европейска Турция.

Най-елитното учебно заведение била Цариградската духовна семинария, открита през 1891 г. чрез преместването на Одринското свещеническо училище. Неин патрон станал големият български светец Иван Рилски.

От края на 1897 г. се­минарията се сдобила със собствени помещения и обширен парк-двор в столичния квартал Шишли, закупени със средства, отпуснати от княжеското правителство. Тази семинария, която се намирала под специалните грижи на Екзарх Йосиф I, дала много кадри на екзархийското дело - чиновници, учи­тели, възпитатели, свещеници.

ВЗАИМООТНОШЕНИЯ МЕЖДУ БЪЛГАРСКАТА ЕКЗАРХИЯ  И ВМОРО

Изпращането на чети от България в Македония и създаването и изграж­дането на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) били в разрез с мирната еволюционна политика на Българската ек­зархия. Възникнали редица противоречия между революционните дейци от организацията и самата екзархия. Тези противоречия нямали отношение към самата екзархия като институция.

Екзархията и ВМОРО се разграничавали в методите на борбата - еволюция и ре­волюция, легалност и нелегалност и т.н.( Хр. Темелски, 1995).

Силно притеснен от засилилата се революционна обстановка през пролетта на 1903 г., екзархът се обърнал към българския монарх с лична поверителна записка. В нея той посочил, че „по­литическото обединение е идеал, който пълни традициите, книжнината и сър­цата на освободени и неосвободени българи. Всички българи в Македония имат очите си в България и надеждите си в Господаря на България. Тия на­дежди особено наякнаха и закрепнаха от осем години насам, когато София стана средище на копнежите на македонските българи. Явиха се революционни апостоли…“, като според българския духовен глава „мизерията и отчаяни­ето“ били революционният титан-апостол. „Всички други апостоли вървят подир тоя титан, проповядват на озлочестения и отчаян народ революция и му обещават политическа автономия. Тия проповеди разколебават младежта и я отвръщат от духовната автономия, която е задача на екзархията. Култур­ните плодове се намират мъчни и мудни. Форсират се събитията и се дава предимство на революцията пред мирната културна еволюция. Блазнени от перспективата на политическа автономия и увлечени от обещанията, давани отвсякъде, мнозина прегърнаха революцията. Екзархията не се поддаде на течението и с риск се държа и държи в позициите на лоялността. Ала мнози­на от нейните органи не устояха: тероризирани и незакриляни, маса учители и духовници се повлякоха от течението…“ (Дип­ломатически документи, 1978).

ЗАКРИВАНЕ НА ПРЕДСТАВИТЕЛСТВОТО НА БЪЛГАРСКАТА ЕКЗАРХИЯ В ЦАРИГРАД

Двете Балкански войни довели България до първата национална катаст­рофа.

След сключването на Букурещкия мир от юли 1913 г. величавото екзар­хийско дело в Македония и Одринска Тракия било разрушено и потъпкано. Екзархийските митрополити в тези области били заставени да напуснат ка­тедрите си, а архимандрит Евлогий, управляващ Солунска епархия, бил уда­вен (Хр. Темелски, 1995).

При това положение Екзарх Йосиф I не можел повече да остане в турската столица и решил да премести седалището на Българската ек­зархия в София. Като мъдър и прозорлив дипломат той не затворил след се­бе си вратата, а я оставил открехната.

В Цариград той оставил да функцио­нира т. нар. „Екзархийско заместничество“, управлявано до закриването му през 1945 г. от български архиереи (Христо Телемски, 1997). Задачите на това заместничество били да продължи да се грижи за духовното и физическото оцеляване на българи­те християни в пределите на Османската империя, а по-късно и в Република Турция.

В продължение на 30 години след смъртта на Йосиф I (1915) г. Българската екзархия се управлява от Свети синод, начело на който стои наместник-председател. За този период постът е заеман последователно от общо 6 митрополити, последният от които е бъдещият екзарх Стефан I.

На 21 януари 1945 г. в катедралната църква „Света София“ в столицата Народно-църковен събор избира Софийския митрополит Стефан за, както се оказва впоследствие, последен български екзарх. След като той е принуден от атеистичния комунистически режим да подаде оставка на 6 септември 1948 г., следва още един период от историята на БПЦ, през който тя се управлява от Свети синод, начело с наместник-председател. На този пост се изреждат общо трима владици, последният от които този път е бъдещият патриарх Кирил.

Томове от изданието „История на българите от Македония“ можете да намерите в книжарници Сиела и Хеликон. Цената на том I част I е 19.20 лв., на том I част II и част III е 20.00 лв.

Излезе и том VI от „История на българите от Македония“, който се предлага в книжарница „Хеликон“. Цената е 25 лв.

Сподели във Facebook