ФОРМИРАНЕ И УТВЪРЖДАВАНЕ НА ЕДИНЕН НАЦИОНАЛЕН КНИЖОВЕН ЕЗИК

Изграждането на единния български книжовен език е сложен и продължителен процес. Този процес завършва през епохата на Възраждането благодарение на дейността на плеадата самоотвержени и патриотично настроени книжовници - народни будители.

Спорове за характера и съдбата на българския книжовен език

Важно значение за развитието на възрожденската книжнина изиграва започналият през първата половина на XIX век процес на формиране и утвърждаване на единен национален книжовен език. Този процес придобива ясни контури още в началния етап на формиране на българското национално съзнание.

В хода на просветното движение и особено с появата на периодичния печат въпросът за характера на книжовния език привлича вниманието на цялата възрожденска интелигенция и става обект на оживени дискусии.

Споровете около съдбата на книжовния език довеждат до обособяването на три течения:

• църковнославянско;
• славянобългарско;
• новобългарско.

Представителите на новобългарското направление (Петър Берон, Васил Априлов, Найден Геров и др.) вземат връх и към средата на ХIХ в. чрез творчеството на по-известните писатели публицисти, вестникари и книжари на основата на източнобългарския диалект окончателно се оформя обликът на новобългарския книжовен език.

Тласък за развитието на възрожденската литература дава и българското книгопечатане. След появата през 1806 г. на Софрониeвия „Неделник“ българската печатна книга навлиза осезаемо в живота на просветените българи.

Повечето български книги (около 1800 до Освобождението) се печатат в чужбина (най-вече в Румъния, Сърбия, Русия) или в Цариград, но през 30-те години на XIX век опити за откриване на печатници са правени и в Солун, и в Самоков. По-късно български книги се печатат в Русе и в Свищов.

Българският книжовен език

Българският книжовен език е кодифицираният вариант на общата езикова система на българския език, която е съвкупност едновременно от литературния език, но и от териториалните български диалекти, просторечия, жаргони, професионални говори и т.н.

Българският книжовен език се преподава в училищата, той се използва в деловата сфера, в официалните случаи, но той има стилово многообразие, което позволява да бъде употребяван във всички сфери на езиково общуване. Неговата употреба е също така препоръчителна в медиите. Български книжовен език се преподава и на чужденците, изучаващи български.

История на българския книжовен език

Старобългарският книжовен език е създаден от братята Константин (Кирил) и Методий през IX век. На него е създадена религиозна, художествена и друга познавателна литература.

Българския книжовен език е обслужвал и административния живот на Първата българска държава.

Старобългарският език има религиозен характер за разлика от новобългарския книжовен език, който има светски характер, понеже обслужва равностойно всички области на обществения живот.

Книжовен език, диалекти, социални говори

Книжовният език се отличава от териториалните диалекти и социалните говори (жаргони) по някои особености, които характеризират неговата представителност и социална престижност:

• универсалност на функциите, които се проявяват при употребата му във всички сфери на общуването;
• висока степен на обработеност и богатство на изразни възможности (лексикално и стилово богатство), с които отговаря на изискванията за успешно общуване в многообразната обществена действителност;
• кодификация на книжовните норми, осигуряваща стабилност в обслужването на държавните институции, социалната и публичната сфера, образование и наука, медии;
• писмени и устни форми / разновидности, които имат смисъла на официален държавен стандарт ( Кирил Димчев, Ина Комарска, Ангел Петров , 2000).
• В сравнение с книжовния език териториалните диалекти и социалните говори имат ограничени функции поради тяхната локалност, тоест затвореност и ограниченост в определена територия и в общуването само в определени езикови общности – използват се предимно в устната реч и естествено не са кодифицирани като езикова норма.

За социалните говори е характерно използване на лексикални елементи от книжовния език, от териториалните диалекти и заимстване от чужди езици.

Книжовните и некнижовните форми на общонародния език имат общи черти, с които българският език се отличава от другите славянски езици:

• липса на падежни форми и на инфинитив (макар че някои от диалектите поддържат падежни остатъци от старобългарски);
• членуване на имената (масата, столът);
• аналитично изразяване на степените за сравнение на прилагателни имена и наречия (по-ясен, най-силен, по-добре) и на бъдеще време с частицата „ще“;
• богата система от глаголни времена, преизказно наклонение и др.

Български диалекти (български говори, български наречия)

Българските диалекти са регионалните говорими вариати на българския език като южнославянски език.

Българската диалектология като наука, изучаваща българските диалекти, датира от 30-те на XIX век и с пионерската работа на Неофит Рилски Болгарска граматика (публикувана през 1835 в Крагуевац).

Други известни изследователи в това поле са Марин Дринов, Константин Иречек, Любомир Милетич, Александър Теодоров-Балан и Стойко Стойков.

Българските диалекти са част от южнославянския диалектен континуум, свързани са на запад със сръбските диалекти, на юг граничат с албанските, гръцки, турски, а на север - с румънските.           

Македонските диалекти се класифицират като разновидност (конкретен тип) на българските в старата езиковедска литература (Andre Mazon, 1923, Афанасий Селищев, 1968, Max Vasmer,1941,. K. Sandfeld,1926, Konstantin Josef Jireček,1909, Стефан Веркович,1889), като българските езиковеди и българското езикознание продължават да ги възприемат като такива (Стойко Стойков, 2002, Институт за български език 1978).

От втората половина на ХХ век чуждите автори възприемат конвенцията за третирането на македонските диалекти като част от отделен македонски език, следвайки кодификацията на македонския като литературен стандартен език в рамките на Югославска Македония (Victor Friedman, 2001).

И все пак някои съвременни лингвисти продължават да третират македонските диалекти като специфично български (Hugh Poulton, 2000, Joseph Brian D., 2003).

Македонските автори в отговор имат тенденцията да третират всички диалекти, говорени в географския регион на македонската област, като македонски (език), включително тези, говорени в границите на Р България и българска Македония (Большая Советская Энциклопедия, том. 37, 1938).

Ние разглеждаме македонските говори като част от българските диалекти заради тяхното близко в структурно отношение подобие и заради факта, че много от важните граници - като ятова граница, изоглоса на голяма носовка и т.н. пресичат и двете територии, както на Р България, така и на Р Македония.

Томове от изданието „История на българите от Македония“ можете да намерите в книжарници Сиела и Хеликон. Цената на том I част I е 19.20 лв., на том I част II и част III е 20.00 лв.

Излезе и том VI от „История на българите от Македония“, който се предлага в книжарница „Хеликон“. Цената е 25 лв.

Сподели във Facebook