Името на войводата Васил Чекаларов е стряскало и турци, и гърци

Васил Христов Чекаларов или Чакаларов с псевдоним Равашол е български революционер, войвода на ВМОРО.

Той е роден през 1874 г. в костурското село Смърдеш, тогава в Османската империя, днес Кристалопиги, Гърция.

Отначало Васил учи в гръцко основно училище, а по негово настояване баща му го прехвърля в българско училище. Завършва четвърто отделение.

През 1893 г. за кратко е в Корчанския затвор, но през 1894 г. успешно бяга и се установява в България, където работи като обущар, каменоделец и зидар, а при престоя си в Шумен завършва вечерна гимназия.

Чекаларов взема участие в легалната дейност на Върховния комитет и става близък приятел на Борис Сарафов. Изпратен от него през 1900 г. подпомага революционната дейност на ВМОРО, като заедно с Лазар Киселинчев създава канали за закупуване на оръжие от Гърция.

През 1901 г. Васил Чекаларов се установява в София, където става председател на Костурското благотворително дружество. След разкритията на Иванчовата афера Васил Чекаларов е изпратен от Битолския окръжен революционен комитет като войвода да подпомогне дейността на Пандо Кляшев и Лазар Москов във Костурския революционен район през юни 1901 г.

На 13-14 март 1903 г. Васил Чекаларов заклева в Българската екзархия селата Връбник и Въмбел, дотогава са били патриаршистки.

На 20 март в Черешница Чекаларов се среща с четата на Борис Сарафов, а селото преминава също към екзархията. На 28 март са обсадени от турски аскер в Смърдеш, но с подкрепата на селски чети от района се измъкват от засадите.

В средата на април пристигат в Смилево, Битолско, за предстоящия конгрес. На него Васил Чекаларов и Пандо Кляшев представляват Костурския революционен район.

На 24 април при Златари, Ресенско, Васил Чекаларов, Пандо Кляшев, Иван Попов и Митре Влаха се сражават с турски аскер. На 7 май Васил Чекаларов заварва опожарено от турската армия родното си село Смърдеш.

На 31 май 1903 г. 1000 войници турски аскер обграждат село Дъмбени, четата на Лазар Поптрайков заема връх Виняри в Дъмбенската планина, в помощ на сражаващите се пристига четата на Дичо Андонов, която заема връх Локвата и удря турците в гръб. Сражение продължава дълго, като в помощ на сражаващите се пристигат и четите на Васил Чекаларов, Пандо Кляшев и Митре Влаха.

На 20 юли Илинденско-Преображенското въстание се вдига и в Костурско от около 2000 въстаници. Още на 23 юли е превзета Клисура. На 28 юли четите на Лазар Поптрайков и Васил Чекаларов водят престрелка с турски аскер, а на 29 в планините до Дъмбени отбиват турска армия, която се оттегля в Костур.

След много сражения на 27 август се взема решение за изтегляне на четите от Костурско, за да запазят мирното население от 15-хилядния аскер в района.

В разгара на въстанието Чекаларов е инициатор за съставянето на мемоар от името на костурските ръководители за турските зверства в Костурско. След като мемоарът е готов, на 30 август е връчен на чуждестранните дипломати в Битоля.

Васил Чекаларов вече оглавява отряд от 450 души от Смърдешката, Дъмбенската, Косинската и Апоскепската центрова чета. Водят сражение на 29 август в Апоскеп и в близост до град Костур. В село Нестрам на 1 септември наказват провинилите се и предателите и разбиват малка турска военна част. След това се изнасят през Костенарията за албанската област Колония. В Колоня прочистват областта от албански и турски разбойници и печалят симпатиите на местното гръцко и албанско население. Накрая се завръщат в разореното Костурско, където четите се разпускат. Васил Чекаларов, заедно със сестра си Зоя, Пандо Кляшев и Лазар Киселинчев, тайно преминават границата с Гърция и оттам с параход се прибират в България.

При избухването на Балканската война през 1912 г. Васил Чекаларов е определен за командир на партизанска чета № 4, част от Костурската съединена чета, заедно с четите на Иван Попов и на Христо Силянов, които са част от Македоно-одринското опълчение.

На 29 октомври четата подпомага гръцките войски при превземането на Кайляри, а на 8 ноември разбива и пленява 600 турски войници. Ден по-късно пленяват още 100 турски войници при Капещица, а на 13 ноември обединените чети влизат в Костур, като са тържествено посрещнати от членовете на българската община, начело с архерейския наместник Панарет.

Официално Костурската чета е разформирована на 20 декември 1912 г. Васил Чекаларов, подобно на много други македонски дейци, смята, че Македоно-одринското опълчение е трябвало да бъде изпратено на фронта в Македония, а не в Тракия, за да не се позволява на съюзниците гърци и сърби да окупират населени с българи земи.

В писмо до заместник командира на Македоно-одринското опълчение Александър Протогеров от 10 декември 1912 година Чекаларов пише: „Както виждате, драги Протогеров, вие с юнаците освобождавате там и гръцки места, за да допуснем заробване на нашите чисто български земи. Ако бяхме тръгнали за тук, за нашите места, днес нямаше народът да оплаква окаяното си положение, а щеше да се радва, както в Щип и в други места, освободени от България.”

Владимир Караманов описва Васил Чекаларов така: „Неговата хубост и приятна външност, както и стройността и напетостта му, а също и увлекателния му разговор го правеха не по-малко симпатичен, отколкото миналото му на голем революционер и войвода от Югозападна Македония. Всекиму от нас, тогавашните чиновници в Кукуш както и на военните в тоя град той правеше впечатление на голем български патриот, имащ пред вид общите интереси на целокупния български народ. В своя патриотизъм той отиваше в крайност. Не даваше ни дума да става за отстъпки на български места на Гърция, като искаше да се включат в обединена и велика България, всички села и места от Костурско и Кайлярско, населени с българи, за които казваше, че са едни от най-здравите и добри българи”.

През Междусъюзническата война Васил Чекаларов и Иван Попов повторно организират голяма чета, която да проникне в тила на гръцката армия. На раздяла в Сяр Чекаларов казва на войводата Михаил Думбалаков:

„Братко прощавай! Струва ми се, че не ще се видим никога. Отивам там, отдето не вярвам, че ще се върна.”  На 4 юли в Чеган четата е издадена, а Чекаларов е ранен от лявата страна, над сърцето. Четата се разделя на две и Иван Попов и Пандо Сидов заминават за Баница, но търпят поражение на 5 юли. Същия ден и четата на Чекаларов е разпръсната, войводата е ранен повторно – в крака, но достигат до планината Вич на 8 юли.

Васил Чекаларов е ранен многократно в гърдите при сражение с гръцки войници на 9 юли.           

Гръцкият подполковник Михалакопулос описва последвалата ситуация така: „Пет-шест войници и андарти се спуснаха към падналото тяло с тържествуващ вик. Той се размърда неочаквано. Отначало се издигна окървавената му глава, покрита с буйна красива къдрава коса, по-после се издигна и тялото и като се улови за близкото до него дърво се изправи. Така Чекаларов наистина беше много страшен. Притеклите се спряха за момент. Но за миг той потрепера, поклати се, падна и не мръдна вече! (В това време андарт удря безжизненото тяло на Чекаларов с нож.) Вероятно това беше последното съзнание на главата и тази опасна глава се сбогува със своето тяло. Надали вече чувствуваше нещо, когато андартите, старите негови врагове, тъпчеха туй, което нямаше нищо общо със страшния Чекаларов. Капитан Х.. с два още удара отсече главата от мъртвото тяло.”

Отрязаната глава на Васил Чекаларов е отнесена от войниците в Лерин и набучена на кол е разнасяна из улиците с викове: „Няма Чекаларов! Няма Македония! Унищожихме Чекаларов и заедно с него всички Чекаларовци!”  

След това гръцки капитан удря с главата Илия Димушев и го заставя да я носи начело на процесията. Сръбски офицер обаче не позволява гаврата да продължи и протестира пред гърците. Впоследствие гръцките войници я предават на епитропа от българската църква „Св. Панталеймон“, който я погребва в българското гробище.

През 1934 г. българското село Чалкьой е преименувано на Чакаларово в чест на Васил Чекаларов.              

В днешни дни пред къщата на Чекаларов на „Шипка“ 52 в София има паметна плоча.

Томове от изданието „История на българите от Македония“ на акад. Григор Велев можете да намерите в книжарници Сиела и Хеликон.

Излезе и том VI от „История на българите от Македония“, който се предлага в книжарница „Хеликон“.  Цената е 25.00 лв.