Македонизацията на Пиринския край е пример за национално предателство

След 1944 г. България е принудена от своя „голям брат“ и „покровител“ СССР да се откаже от националната си кауза за обединение на българския народ. Всички присъединени към България територии –  Западни покрайнини, Вардарска Македония и Беломорска Тракия – по силата на Парижкия мирен договор (1947-1948) са върнати на съседите. Те на практика заграбват изконните български земи, международно признати за такива още от Цариградската посланическа конференция от 1876-1877 г. и от Санстефанския предварителен мирен договор от 1878 г. Москва ни налага да се откажем от всякаква независима и самостоятелна външна политика, която да припомня за времето, когато България е била обединена, и че това велико завоевание „Обединение на България” е дело на цар Борис III и неговите правителства.

Полагат се огромни усилия чрез всички възможни пропагандни средства и масово интернационално възпитание на българската младеж да се забрави този исторически сегмент от нашето минало. Междувременно Съветският съюз налага на правителствата на НФР Югославия и Народна република България да започнат преговори за създаване на южнославянска федерация. Това решение обаче се оказва мимолетно. Сталин скоро разбира, че обединяването на двете страни може да ги превърне в неуправляема, голяма и независима от имперската политика на СССР държава.

По темата за Балканска федерация се водят серия от официални и неофициални разговори между представителите на двете страни. Преговорите са на две равнища: между двете правителствата, под патронажа на СССР и такива, които са под личния диктат на Сталин. Югославия предлага вариант за федериране, при който към петте югославски републики като шести член да се присъедини и България. Нашата страна предлага федерацията да се изгради между двете държави, т.е. на паритетно участие. Дори идеята на Сталин за създаване на федерация между България и Югославия получава ново развитие – Сталин предлага към нея да се присъедини и Албания. Докато един ден най-неочаквано позицията му се променя на 180 градуса.

Кога настъпва тази промяна? На 8.11.1948 г. по време на частното посещение на Георги Димитров в Москва той е критикуван от Сталин за ускорено водените преговори с Тито за федерация, без да се консултират с ръководството на ВКП (болшевики). След това по искане на Сталин е подписан протокол между България и СССР за съвместни консултации по всички международни въпроси. По този начин българската външна политика е поставена под пълен контрол на Москва.

Но преди това става факт най-голямото национално предателство – извършва се т.нар. македонизация на българите от Пиринския край... От 5 до 8 юни 1946 г. българска правителствена делегация е на посещение в Москва. Тогава Сталин очертава пред Георги Димитров политическата линия, която следва да се води при преговорите за федерация с Югославия. Той заявява, че реализирането на идеята трябва да стане след подписване на мирния договор. Дотогава обаче трябва да се придвижи въпросът за даване на „културна автономия на Пиринска Македония“, за да се осигури възможност на населението на Пиринския край да добие „македонско национално съзнание” като първа крачка към присъединяване към Народна република Македония. Българските комунисти действат светкавично - 10-ият пленум на ЦК на БРП (к), който се провежда на 9 и 10 август 1946 г., приема резолюция за даване на „културна автономия” на Пиринския край. Пленумът поема ангажимент да се популяризира в този български край „македонският език и литература и история на Народна република Македония“. Това е грубо и безпрецедентно нарушаване на българските национални традиции и интереси в угода на СССР и Югославия. 

Следват масови акции на насилствено денационализиране на населението. Всички, които се съпротивляват, са арестувани – бити, интернирани или убити. Повече от 160 дейци на ВМРО, бивши войводи и четници, са убити за оказана съпротива на този нечуван в националната ни история акт. Пряк ръководител и извършител на това кърваво дело е партийният функционер Лев Главинчев. Така процесът на македонизация е в пълен ход.

Междувременно Георги Димитров посещава Югославия и двамата с Тито обсъждат договора за приятелство, сътрудничество и взаимопомощ. В центъра на преговорите е „македонският въпрос”. Двете страни се договарят за „културното сближаване“ на населението от Пиринския край и НР Македония. Предвижда се откриването на „македонски театър”, „македонски книжарници”, започване на масово изучаване на „македонски език“, както и изучаването на „македонска история“. За осъществяване на тази задача в Пиринския край пристигат специални емисари – учители, стопански и административни съветници. Започва и пропагандата за незабавно присъединяване на тази територия към НР Македония. В замяна на това се предвижда присъединяването на Западните покрайнини към България.

Запомнете датата 26 октомври 1947 г. – тогава в основните училища и гимназии в Пиринския край се въвежда задължително изучаване на „македонски език“ и „македонска история“ . Така се пристъпва към нещо чудовищно – към формирането на „македонско национално съзнание“!

Слугинското поведение на българските партийни и държавни дейци, предвождани от Георги Димитров, пред диктатора Сталин не кореспондира с поведението на югославските ръководители начело с Тито. Вместо безропотно да приеме заповедите на Сталин, както прави Георги Димитров, Тито отстоява своите виждания. Той често опонира и дори спори със Сталин по редица въпроси, нещо, което не може да се приеме и да се прости от съветска страна. Тито не желае да подчини цялата дейност на партията в Югославия и нейната външна политика на интересите на СССР. Така се стига до разрив в отношенията между СССР и Югославия. През втората половина на юни 1948 г. на съвещание в Букурещ Коминформбюро приема резолюция, с която се обвинява Югославската комунистическа партия (ЮКП) в национализъм, антисъветизъм и отстъпление от марксизма-ленинизма.

Само месец по-късно, на 12 и 13 юли 1948 г., се провежда пленум на ЦК на БРП (комунисти), на който Георги Димитров се отказва от досегашната си позиция относно отношенията си с Югославия и по-специално за създаването на федерация. Той обяснява това си поведение с решението на Коминформбюро. Разбира се, налага се да си прави самокритика за недооценяване на „изострящата се класова борба“, че „в партията не е имало яснота по редица въпроси“ за строителството на социализма. 

Експериментът с македонизацията на българите от Пиринския край е пример за национално предателство от страна на личности, отдавна скъсали с националните традиции и ценности и поставили своя живот в услуга на чужда, небългарска, утопична идея, родена от имперските амбиции на Москва. Въпреки отчетените груби грешки, допуснати от вождовете на партията, на същия пленум е приета резолюция  за „непоколебима вярност“ към СССР, за изкореняване на „национализма“ и „великобългарския шовинизъм”. Както и за вслушване в „мъдрите съвети на великия учител другаря Сталин“. Пленумът решава да се преустанови насилствената „македонизация“ на Пиринския край, но не ревизира погрешната си теза, че населението на този край е „македонско“, а политиката на управляващите за „културна автономия“ продължава.

Томове от изданието „История на българите от Македония“ можете да намерите в книжарници Сиела и Хеликон. Цената на том I част I е 19.20 лв., на том I част II и част III е 20.00 лв.

Излезе и том VI от „История на българите от Македония“, който се предлага в книжарница „Хеликон“. Цената е 25 лв.