Положението на българите във Вардарска Македония след Първата световна война

Сръбският терор над българското население във Вардарска Македония (1918 -1941)

Веднага след приключването на Първата световна война сръбското правителство продължава линията на поведение на терор и кървави репресии.

На 1 октомври 1918 г. сръбското Главно командване дава заповед да бъде окупирана Вардарска Македония, като се разоръжат всички българи.

Всеки, който окаже съпротива, трябва да бъде разстрелян. Началото на политическия терор и на националния гнет е поставено в деня на сръбската реокупация.

На 4 октомври крал Александър изпраща директива, с която се нарежда да се преследват всички, които се считат за българи.

Започва административно устройване на територията.

Създават се три велики жупанства и цивилно управление на областта от местни граждани, лоялни на Сърбия.

На тези постове се назначават главорези от терористичната сръбска организация „Черна ръка“, управляваща областта през периода 1913-1915 г.

Това довежда до масови протести на населението в Радовиш, Берово, Св. Никола, Велес, Скопие, Охрид, Кавадарци и други селища на Македония.

В резултат на това сръбските власти въвеждат в действие закона „за преследване и изтребление на разбойниците“, който поставя началото на кървавата вакханалия на сърбите във Вардарска Македония.

По този начин всички българи, които не са съгласни с наредбата на сръбските власти, се поставят извън закона.

За да се засили терорът, се въвежда „закон за обществена безопасност“, с който Сърбия управлява Македония след Букурещкия мирен договор.

Парижката конференция препоръчва да се смекчи режимът в Македония

Когато на участниците в Парижката конференция става напълно ясно какво се върши в Македония, някои от тях съветват правителството на Кралството на сърби, хървати и словенци (КСХС) да смекчи режима. По същото време Великите сили дават гаранции на сръбските дипломати, че македонският въпрос няма да бъде решен в ущърб на кралството.

При тази нова обстановка на 15 август 1919 г. правителството формално отменя посочените наредби и закони, като въвежда и в Македония сръбската конституция от 1903 г.

Великите сили от групата на Съглашението решават предварително македонския въпрос в полза на Югославия.

Парижката мирна конференция и отношението ѝ към многобройните етнически общности в Македония

По време на Парижката конференция победителите се сблъскват с проблема за националните малцинства в Европа и на Балканите (главно в Югославия). Това налага да се приемат документи, регламентиращи статута на многобройните малцинства в европейските държави.

В условията на политически натиск от страна на Великите сили правителството на КСХС е принудено на 9 декември 1919 г. да подпише договор за покровителство на малцинствата.

Според него „КСХС се задължава да даде пълно и съвършено покровителство на живота и свободата на всички жители без разлика на рождение, поданство, език, раса и религия” (чл.2).

Договорът прогласява „всички сръбско-хърватско-словенски поданици без разлика на раса, език или религия” за „равни пред законите” и радващи се на „едни и същи граждански политически права” (чл.7).

На всички поданици на кралството този договор разрешава свободно да си служат с езика, който желаят.

По отношение на народната просвета предвижда оказване на надлежните улеснения от държавата, за да се даде възможност на децата, чийто матерен език не е сърбохърватският, „да получат образование в първоначални училища на своя собствен език” (чл. 9).

Конференцията поставя изпълнението на този договор под гаранцията на учреденото Общество на народите (ОН).

Съгласно чл. 9, ал. II договорите за покровителство на малцинствата в КСХС и Гърция важат за териториите, които са присъединени към тях след 1 януари 1913 г. От това следва, че те се отнасят изцяло и за Македония, тъй като юридически нейното разделяне става с Букурещкия договор на 28 юли 1913 г. Дотогава Сърбия и Гърция са в положение на военни окупатори на Вардарска и Егейска Македония.

Въпреки подписания договор правителството на КСХС по най-безогледен начин отрича съществуването на национални малцинства в Македония, с което оспорва и валидността на договора за тази част на обединената държава.

Македонските българи са обявени за „правите сърби” (истински сърби), турците са обявени за „сърби от мохамеданска вяра”, а евреите – за „сърби от юдейски произход и вяра”.

Даже наименованието Македония е официално забранено и заменено с Южна Сърбия.

Вместо да получат покровителство, националностите в Македония са подхвърлени на системна денационализация и асимилация.

На особен натиск се подлагат българите, защото се смята, че тяхното асимилиране като национална група, която в езиково, религиозно и етнографско отношение стои най-близо до сърбите, е най-бързо осъществимо.   

По този повод сръбския политик Н. Пашич заявява, че Македония може да бъде сърбизирана „само за 10 години”.

На 11 октомври Главното командване на сръбската войска издава директива №7 до властите на „Южна Сърбия“, които да изпълнят следното:

1. Да открият, арестуват или избият всички българи, за които се знае, че са работили и работят срещу сръбските интереси в Македония - главно дейци на ВМОРО и техните съмишленици.

2. Да се установят лицата, мобилизирани и дезертирали от сръбската армия в периода 1914-1918 г. Кои от тях са преминали от Австро-Унгария в България и са постъпили доброволно в българската армия, също дали семействата им са получавали войнишка помощ.

3. Да се открие поименно кои са били комити в четите на ВМОРО, под чие воеводство и в кой район са действали. Имат ли имоти и семейства и къде се намират тези лица сега.

4. Да се опише подробно в кои селища са възобновени българските черкви и училища през 1915-1918 г. и кои са били учители и свещеници в тях и къде се намират тези лица сега.

5. Да се направят списъци с имената на учениците от най-горните класове, учили в българските училища.

6. Да се наблюдават всички българи и с всички средства да се осуети най-малкият техен опит за бунт срещу сръбските власти.

Жертви на сръбските репресии

По сведения на ИК на „Македонските братства“ в София от октомври 1918 г. до края на октомври 1919 г. сръбските власти са арестували и хвърлили в затворите във Вардарска Македония хиляди демобилизирани от българската армия доброволци:

• 32 000 демобилизирани български войници от Македония, служили в българската армия, са интернирани и работят като каторжници в Стара Сърбия по шосета, мостове, обществени строежи;
• 247 души са убити и безследно изчезнали;
• 100 000 бягат в България.

На 1 септември 1920 г. по нареждане на крал Александър I всички граждани на Вардарска Македония, които са „ национално неориентирани“, да се интернират в пределите на Стара Сърбия, където след 10-15-годишно пребиваване да се денационализират и превърнат в „прави сърби“.

Томове от изданието „История на българите от Македония“ на акад. Григор Велев можете да намерите в книжарници Сиела и Хеликон.

Излезе и том VI от „История на българите от Македония“, който се предлага в книжарница „Хеликон“.  Цената е 25.00 лв.