Православното ни езичество шокира европейските пътешественици

- Акад. Велев, как в условията на османското владичество православната ни църква си е набавяла средства за съществуване?

- Тя е трябвало да търси различни начини за финансирането си в отсъствие на българска държава и болярство, които в предишния период са изпълнявали ктиторски функции. Позволените от османската власт църковни данъци отивали за издръжка на клира. Средствата за строителство, ремонт и зографисване на църквите се набират предимно от дарения на отделни ктитори или на цели селски общини. В много случаи надписите говорят за дребни суми, което показва, че ктиторите не са били заможни хора, но въпреки това са проявявали силно развито християнско чувство. Така например някои си Рада Ковачица и Калина даряват на Вунешкия манастир в Скопска Черна гора 160 акчета. През 1429 г. българинът Радослав, жител на Кратово или на кратовско село, дарил на църквата „Св. Никола“ в Овче поле камбана, която османските власти отнели и монтирали на часовниковата кула в Скопие. По-заможни ктитори били крупнишкият митрополит Яков, който дал средства за възстановяването на Рилския метох „Орлица“, както и ктиторите на манастирите от т.нар. Софийска Света гора. Общо взето, сумите, които редовите български ктитори отделяли за поддържане на църкви и манастири, са съпоставими с тези, които редови мюсюлмани дарявали за поддържане на мюсюлмански религиозни институции. Това показва, че българите не отстъпвали по степента на религиозна ревност на мюсюлманските си съвременници.

- Откъде черпим информация за функционирането на църквите в Македония в условията на османската власт?

Информация ни дава енорийската мрежа, съществувала по това време. Тя е връзката между църква и християни и благодарение на нея функционират църковните структури. Проучванията на ранните османски тимарски описи показват твърде нерадостното състояние на енорийската мрежа в българските земи през XV в. В общи линии се оказва, че около 50% от селата в българското пространство нямат свои свещеници и следователно не функционират като истински енории.  

- А какво е положението в градовете?

При тях картината е малко по-благоприятна, тъй като поради наличие на по-заможно християнско население възможностите за издържане на енорийските храмове и свещеници са по-добри. Като правило в градовете един свещеник се пада на по-малко християнски домакинства, отколкото в селата, което е свидетелство за по-плътна енорийска структура и за по-силна връзка между църквата и християните.  В самия град Велес през 1445 г. един свещеник обгрижва 25 домакинства (около 120 души), докато в околните села цифрата е 42 домакинства (около 210 души). Въпреки това общото впечатление е, че дори в градовете, където енорийската система е по-развита, не всички християнски махали функционират като енории. Това важи с пълна сила за онези от тях, в които твърде рано се създават мюсюлмански махали и се строят мюсюлмански култови сгради – джамии и месчиди. Затова можем да обобщим, че състоянието на енорийската мрежа в тези български земи през XV в. е крайно неблагоприятно.

- А какво трябва да разбираме под „битово християнство“,  понятието, което въвеждат някои изследователи на този исторически период?

При така очертаната печална картина на низовите църковни структури не е чудно, че запазването на християнската принадлежност на българите се обяснява с жизнеността на т. нар. „битово християнство“. Някои изследователи го наричат „православно езичество“ поради фрапиращите му различия с каноничното православие. Дори и там, където няма изявени манастирски средища, мнозинството българи запазват православнохристиянската си принадлежност, но практически не спазват изискванията за църковно съобразен християнски живот. В случая важно свидетелство е фолклорът, в който прекалено свободно се оперира с библейските персонажи и се демонстрира пълно незачитане на установените християнски догми. Понякога европейските пътешественици са били шокирани от неканоничното поведение както на свещениците в българските земи, така и на обикновените християни.

- А как е реагирала на това официалната православна църква?

Най-интересното в случая е, че тя се видяла принудена да прибегне до крайно снизхождение и да не преследва прекалено строго проявите на православното езичество. Повечето нейни представители осъзнавали, че безкомпромисното налагане на църковни наказания ще отблъсне паството и ще даде по-голям шанс на далеч по-хедонистично ориентирания ислям за спечелване на нови последователи. Това е един от типичните примери за това как православната църква е съумявала да жертва чистотата на църковния живот в името на своето перспективно оцеляване.

- Нека се спрем накратко и върху родолюбивата роля на българските манастири в Македония…

- Да, това е важен момент на фона на лошото състояние на енорийската мрежа… То до голяма степен се компенсира от съществуването и дейността на нашите манастири.

Манастирският живот е бил най-активен в онези земи, където е имало силна предосманска традиция, както и липса на големи разрушения по време на завоеванието и на междуособиците. В това отношение особено забележително е развитието на манастирите в западните и югозападните български земи, в части от които са налице и двете условия. Голямо е значението на Светогорските манастири, сред които особена роля за българите имат манастирите „Зограф“ и „Хилендар“. През XV в. въпреки наличието на султански фермани Светогорските манастири практически губят своите имоти в Македония. Рилският манастир запазва частично поземлените си владения, но през XV в. те са далеч по-малко, отколкото по времето на цар Йоан Шишман.

- На кого стават собственост отнетите манастирски имоти?

Те са били раздавани като тимари на османски спахии. През XV в. практически няма български манастир, който да не губи поне част от предосманските си поземлени владения. Разбира се, османската документация показва в някои случаи и наличието на обратен процес. Имало е случаи, когато отделни манастири все пак успяват да издействат фермани с потвърждаване на привилегиите си. Така постъпват обаче големите манастирски обители, които обикновено имали ставропигиален статут. По-малките епархийски манастири били третирани от османските власти като нискодоходни обекти и в този смисъл били приравнявани по статут с мезрите. Редица манастирски братства са успявали да издействат парични помощи от чужди държави – от Русия, от Дубровник т.н.

- Каква е причината за по-доброто състояние на манастирите в Североизточна и Източна Македония?

Причината е особена. През XV в. те попадат под покровителството, което им оказва вдовицата на султан Мурад II и дъщеря на сръбския деспот Георги Бранкович Мара, наричана в съвременните извори Деспина Хатун. Тя е живяла в с. Ежево, Сярско. С нейно съдействие монасите от Рилския манастир издействали разрешение за пренасяне на мощите на св. Йоан Рилски от Търново. Тя покровителствала и книжовниците, които работели в Рилския манастир, в манастира „Св. Богородица Черногорска“ край с. Матейче, Скопско, и др.

- Каква е съдбата на манастирските средища в Македония и другите български земи?

През първата половина на XV в. манастирските средища изживяват упадък и запустение, но много от тях запазват съществуващите отпреди библиотеки. След средата на века се забелязва забележително оживление в живота на манастирите и особено на тези в Северна и Североизточна Македония. Символично начало на този процес поставя обновяването на Рилския манастир към 1460 г. от тримата синове на крупнишкия епископ Яков – Йоасаф, Давид и Теофан, родени в кюстендилското село Граница, известно като Сънър в османските описи. През 1469 г. обновеният манастир става център на най-грандиозната демонстрация на християнски чувства от страна на българите: пренасянето на мощите на св. Йоан Рилски от Търново в манастира. Към края на века крупнишкият митрополит Яков II възобновява църквата „Св. Петър и Павел“ в рилския метох „Орлица“. Така рилската обител се превръща в манастирско и културно средище с общобългарско значение. За увеличаване на неговата слава работят най-видните български книжовници от XV в. Владислав Граматик и Димитър Кантакузин. Рилският манастир разполага с не особено многобройно (около 30 души), но стабилно и високоинтелигентно манастирско братство, сред което изпъкват имената на някои от най-видните български преписвачи и съставители на сборници от петнайсетото столетие.

Автор Румен ЛЕОНИДОВ

Томове от изданието „История на българите от Македония“ на акад. Григор Велев можете да намерите в книжарници Сиела и Хеликон.

Излезе и том VI от „История на българите от Македония“, който се предлага онлайн в книжарница „Хеликон“ на цена от 25.00 лв.