Сръбската политическа пропаганда в Македония (1889–1913)

Ролята на Никола Пашич за прилагане на агресивния курс на сърбите в Македония

Никола Пашич е сръбски политик от български произход. Няколко пъти е министър-председател на Кралство Сърбия, както и министър-председател на Кралството на сърби, хървати и словенци. Неизчерпаемата му енергия и сръбският национален фанатизъм го превръщат в истинския изпълнител на проекта за изграждане на Велика Сърбия. Той се бори срещу частичния провал на културно-просветната пропаганда в Македония. Полага усилия да не се стигне до крах на сръбската кауза, защото това би означавало крах на идеала за Велика Сърбия, за който той се бори в продължение на близо две десетилетия. Жизненоважен фактор е и промяната на политическата конюнктура след държавния преврат от 29 май 1903 г., вследствие на който Карагеоргиевичите си връщат престола. Голяма част от офицерите-заговорници стават ръководители в Сръбската четническа организация (СЧО), която между 1904 и 1908 г. подлага на терор северната половина от Вардарска Македония. Десетки села са нападани и опожарявани от мародерски групи, съставени от сърби, черногорци, както и от ренегати на националноосвободителното движение (главно в първия етап). Българи, намиращи се на територията на кралството, са приканвани да се обявят за сърби, а тези, които отказват, обикновено са отвличани и физически ликвидирани.

Сръбската политическа пропаганда в Македония през 60-те години на ХІХ век

Тя започва след втората половина на ХIХ век, когато се засилват аспирациите на Сръбското кралство към Македония. Сръбската политическа пропаганда в Македония се изразява в съвкупните усилията на сръбската държава и общество за промяна на националното съзнание на македонските българи. Сръбската пропаганда започва в края на 60-те години на XIX век и завършва с налагането на македонизма като официална идеология във Вардарска Македония от югославските комунистически власти в средата на 40-те години на XX век.

Първите прояви на сръбските политически интереси към Македония започват по време на Сръбско-турската война от 1876 г., в която участват и български доброволци. Тогава българо-сръбските противоречия се проявяват със забрана на сръбското командване българските доброволци да носят български знамена. Сръбският националист Йован Ристич нарича българските доброволци от Поморавието и Македония стари сърби. По този повод Любен Каравелов влиза в конфликт със сръбските власти и отказва по-нататъшни съвместни действия.

Сърбия и Освободителната руско-турска война

През периода 1875–1878 г. се развива т.нар. Източна криза на Балканите. Тя допринася сръбските политически кръгове да разберат, че на Балканския политически театър се ражда нов политически партньор в лицето на българска държава.

Руско-турската война е повод Сърбия и нейното политическо ръководство да видят възможност за реализиране на пропуснатите ползи от 1876 г. Нейните войски завземат редица градове, които са под юрисдикцията на Българската екзархия, като Ниш, Пирот, Враня, Лесковац, Трън, Прокупле, Куршумлия. В завладените български селища сръбските военни власти започват веднага пропаганда и процес на сърбизация. Прогонени са българските учители и екзархийски свещеници. Милош Милоевич и Панта Сречкович се установяват в Пирот, където разкриват свой пропаганден център. През пролетта на 1878 г. техни агенти започват да навестяват с открити просръбски експанзионистични цели София и софийските села. След подписване на Санстефанския мирен договор от 1878 г. Сърбия получава град Ниш и Нишка околия. Въпреки това сръбското правителство остава недоволно, тъй като неговите аспирации са далеч по-големи. Берлинският конгрес затвърждава териториалните придобивки на Сърбия за сметка на заселени с българи земи. Недоволна от териториалните придобивки, Сърбия започва да се сближава с Австро-Унгария и да се отдалечава от Русия. Берлинският конгрес признава независимостта на Сърбия. Нещо повече, Сърбия получава териториално разширение в ущърб на България с придобиване на градовете Пирот и Враня. По този начин тя окончателно получава цялото Поморавие, населено с българи.

Разширяване на сръбските териториални интереси към Македония и Косово

След Берлинския конгрес териториалните интересите на Сърбия се насочват на запад към Косово и Македония. Сръбската пропаганда в Македония се осъществява чрез просвета и въоръжен терор, с помощта на които се опитват да принудят българското население в Македония да се обяви за сръбско.

Неуспехът на просветната пропаганда тласка сръбското правителство към прилагането на т.нар. въоръжена пропаганда в Македония, за да се промени със сила националното съзнание на македонските българи. Опитите да се убедят българите от Македония, че са сърби, са безуспешни. За да преодолее този бараж, сръбският учен, политик и дипломат Стоян Новакович разработва и предлага на вниманието на сръбския политически елит „Доктрина на македонизма“. Затова сръбското правителство е принудено постепенно да се отказва от пропагандата за пряко сърбизиране и започва да действа в друга насока, като съдейства за създаване на теорията за т.нар. македонизъм. Този процес преминава през няколко етапа. Отначало се полагат усилия за обявяване на българите в Македония за сърби. По-късно – за славомакедонци. Едва след Първата световна война започва плахо, но постепенно да се налага „Доктрината на македонизма“ на Стоян Новакович. Тя проповядва, че населението на Македония се състои от македонци, които има своя история и своя култура. Творците на македонизма изготвят учебници на диалектен език, в който прибавят сръбски думи. Първоначално прилагането на тази доктрина след Руско-турската война е вяло, но след Съединението се активизира и се подкрепя от Високата порта. Едва след Втората световна война тя става официална държавна политика, провеждана от Югославската комунистическа партия.

В стремежа си да разгърне още повече своята пропаганда в Македония, сръбското правителство пристъпва към създаване на зони и центрове за пропаганда.

Докато българският политически елит сънува Санстефанска България, без да обсъжда въпроса как и по какъв начин може да се реализира този блян, сръбските държавници и правителство изграждат доктрина за присъединяване на Македония към Сърбия. Тази доктрина предвижда провеждане на масирана просветна, културна и религиозна пропаганда в Македония. Тъй като тези форми на пропаганда не дават очаквания успех, сърбите решават да променят тактиката, като пристъпят към подготовка и организиране на силна сръбска въоръжена пропаганда в Македония. С нейна помощ те планират да намалят и ограничат мощното влияние на България върху българското население, което живее там, като се пристъпи към силово денационализиране и сърбизиране на местното население. Чрез въоръжената пропаганда сръбските държавници си поставят за цел през периода между 1889 и 1903 г. да се осъществи разделянето на Македония на зони на влияние, като се намали и по-късно се ликвидира съществуващата хегемония на България в Македония, което те успешно постигат до 1912 г.

Сръбското правителство създава в Македония зони с центрове на сръбска пропаганда. Тези центрове имат за задача да обхванат всички българи-интелектуалци от Македония, на които системно да се внушава мисълта, че те са сърби, а не българи. В тях трябва да започне формирането на т.нар. сръбски еничарски корпус, съставен най-напред от ренегати и техните деца в Македония.

Отношението на сръбското правителство към ВМОРО

Поведението на сръбското правителство към изградената вече в Македония българска революционна организация е двулично. При избухването на Илинденско-Преображенското въстание Сърбия се опитва да проявява добронамереност и помощ, като използва всеки случай за разпространение на своето влияние. Затова тя предлага морална и материална поддръжка на въстаниците и иска изпращане на задграничен представител на ВМОРО в Белград. След потушаването на въстанието Борис Сарафов е приет в Белград и с него е договорено навлизането в Македония на въоръжени чети на сръбските комитети с цел съвместни антиосмански действия. Очевидно е, че сръбският политически елит търси и намира безконфликтен начин да проникне в Македония под благовидния повод да помогне на участниците във въстанието. В крайна сметка се цели подготовката на териториално разширения на Сърбия на юг към Македония, за сметка на България.

В България идеята за освобождение и присъединяване на Македония към България не е предмет на една добре обмислена държавна политика. Този проблем е оставен за решаване в ръцете на самодейни революционни организации. Твърде скоро организационният егоизъм и междуличностните противоречия между македонските революционни организации довеждат до кървава братоубийствена война, която намалява защитните им сили в Северозападна Македония.

Томове от изданието „История на българите от Македония“ на акад. Григор Велев можете да намерите в книжарници Сиела и Хеликон.

Излезе и том VI от „История на българите от Македония“, който се предлага в книжарница „Хеликон“.  Цената е 25.00 лв.