СРЕДИЩА НА БЪЛГАРСКОТО НАЦИОНАЛНО ВЪЗРАЖДАНЕ В МАКЕДОНИЯ

По време на Българското възраждане в Македония се формират средища, в които се развиват българското стопанство и култура. Това са македонските градове, в които се възражда цялостният живот на българите

Битоля

В Античността днешна Битоля е важен град, наречен Хераклея Линкестис (на латински: Heraclea Lyncestis, на гръцки: Ηράκλεια Λυγκηστίς), най-северният град в Древна Македония. Неговите руини се намират до с. Буково, близо да днешния Битоля.   

Градът многократно е превземан и разрушаван от римляни, готи и византийци. Българите го възстановяват по на север и му дават името Битоля (Монастир) поради близостта му с църковна обител.

Към края на XVIII век българското население започва постепенно да се заселва в града, като променя етническия му облик.

Според статистиката на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев през 1905 г. християнското население на Битоля се състои от 8 844 българи екзархисти, 6 300 българи патриаршисти гъркомани, 72 българи патриаршисти сърбомани, 36 българи протестанти, 100 гърци, 7 200 власи, 120 албанци и 120 цигани.

Българско училище в града е отворено в учебната 1865/1866 г. със съдействието на Васил Манчев, който е и първият учител.

През 1880/1881 година българското училище прераства в четирикласно с учители Григор Пърличев, Димитър Узунов, Тодор Танев и Пантелей Баджов.

В Битоля са открити 10 основни и 3 средни български училища, 7 основни и 2 средни гръцки, 2 основни и 2 средни румънски и 1 основно и 2 средни сръбски.

Много от възпитаниците на Битолската българска класическа гимназия са били участници във ВМОРО.

Броят на българското население към началото на ХХ век продължава да нараства благодарение и на зачестилите преселвания от районите на Прилеп, Велес, Ресен, Охрид, Кичево и Дебър.          

През 1903 г. Битоля е център на Илинденското въстание.

Велес

Градът е основан през 168 г. пр.н.е. и носи името Вила Зора. Част от жителите му идват от античния град Стоби. Турското му име е Кьопрюлю (Köprülü), което означава мост.

Руският консул в Битоля – Михаил Хитрово, през 1862 г. пише, че общият броя на населението на Велес достига 20 000 души, от които две трети са българи християни.

В града има българско училище. „В нито един от градовете на тукашните местности, отбелязва Хитрово, не съм срещал българското население така развито в гражданско отношение, както във Велес“.

Скопие

Първото споменаване на Скопие е при египетския географ Клавдий Птолемей под античното име на града – Скупи. Градът е основан през III век пр.н.е.

През IX-X век e в състава на Първото българско царство. Столица е на България от 978 до 997 г. или в продължение на двадесет години. Превзет е от Василий II през 1003 г., но по-късно е освободен. След падането на България под византийска власт през 1018 г. за известно време Скопие е център на византийската тема (катепанство) България.

В средата на XIII век е център на владенията на болярина Константин Тих Асен, който от 1257 г. до 1277 г. е български цар.

Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 г. Скопие има около 31 900 жители, от които около 13 000 българи християни, около 15 000 турци, 30 черкези, 50 гърци, 150 арнаути християни, 450 власи, 800 евреи, 1920 цигани и около 500 човека от други народнодности.

Българите в града са сред първите, които се противопоставят яростно на Цариградската патриаршия и издигат въпроса за собствени училища, в които да се преподава на родния български език, a още през 1833 г. Скопие и Самоков са първите градове, поставили искане да имат свещеници българи.

Още през 1836 или 1837 г. отваря врати първото българско общинско училище в Скопие. То е настанено в къща до църквата „Света Богородица“, а за пръв учител е поставен монаха Павел Харват от Бигорския манастир.

По-късно е изградена нова сграда на училището, по-просторна и удобна, а за учител през 1848 г. е привлечен, велешанинът Йордан Хаджиконстантинов-Джинот. Самият Джинот е екзалтиран патриот от типа на Раковски.

Джинот въвел в училището „Ланкастърската метода“, което преди това направил и във Велес през 1840 г.

Охрид

Охрид е столица на Първото българско царство между 997-1018 г. През VIII век градът влиза в пределите на България. След приемането на християнството в България, Охрид е епископски център, като охридският епископ взима участие в Четвъртия константинополски събор през 869-870 година. Във връзка с този събор се споменава и за първи път името Охрид.

По времето на цар Борис I градът e част от Охридско-Деволския комитат.

През 887 г. Климент Охридски е изпратен като учител в областта Кутмичевица, с главни градове Охрид и Девол. Той става и Охридски епископ. Заедно с Наум Преславски поставят основите на Охридската книжовна школа. Благодарение на тяхната дейност през втората половина на IX век, Златния век на българската култура (IX-XX век), Охрид се превръща в българска книжовна столица. Тогава градът е един от развитите и известни средновековни културни центрове.

По времето на цар Самуил Охрид е столица на Българското царство и престолен град на Българската патриаршия.

През 1767 г. Цариградската патриаршия успява да издейства издаването на султански ферман за закриването на Охридската българска архиепископия (патриаршия), като нейният диоцез е присъединен към този на Цариградската патриаршия. След проведен плебисцит от 1874 г. в Охрид и околията е назначен митрополит от Българската екзархия.

Според „Македония. Етнография и статистика“ на българския етнограф Васил Кънчов в началото на ХХ век Охрид има 14 860 жители със следния етнически състав: 8 000 българи християни, 5 000 турци, 300 арнаути християни и 500 арнаути мохамедани, 460 власи и 600 цигани.

Томове от изданието „История на българите от Македония“ можете да намерите в книжарници Сиела и Хеликон. Цената на том I част I е 19.20 лв., на том I част II и част III е 20.00 лв.

Излезе и том VI от „История на българите от Македония“, който се предлага в книжарница „Хеликон“. Цената е 25 лв.