Стамболийски е демонстрирал враждебно отношение към българите в Македония и към ВМРО

В предишните си книги съм разгледал обстойно първите пет национални каузи на България – „Защита на българската национална идентичност” (1762), „Независима българска църква и българско просвещение” (1860-1870), „Свободна и независима българска държава” (1072-1878) и „Обединена България” (1885-1819). Както и петата ни кауза, която е за мирна ревизия на границите (1919-1940), определени от Ньойския мирен договор... Спрях се и на някои факти от управлението на БЗНС начело с Александър Стамболийски.

Не бива обаче да се пропуска, че БЗНС предприема жестоки репресии спрямо опозиционните партии и в началото на 1923 г. режимът на земеделците губи подкрепа на гражданите и селяните извън средите на БЗНС. Затова следва да прибавим, че като политик Стамболийски не е достатъчно подготвен. С поведението си той показва, че няма ясно и мотивирано отношение към българската национална кауза за обединение на българския народ. 

Необяснимо е враждебното му отношение към българите в Македония и тяхната революционна организация ВМРО. Необяснимо е още почти агресивното му отношение към българските офицери, обвинявайки ги несправедливо за резултатите от водените войни, приравнявайки тяхната вина с тази на българските политици, които действително не са водили най-добрата възможна политика на България по време на Балканските и Първата световна война. Той разглежда водените войни за национално обединение не като израз на народно волеизлияние и необходимост за обединение на българския народ и на разкъсаното ни отечество, а като каприз на българската буржоазия, която ги използва за обогатяване. Учудващо е и настървеното му отношение към българското гражданско население, което обвинява в тунеядство. За него понятията „национален идеал“ и „национални интереси“ са неразбираеми категории.

Но националната му политика има и позитивни страни. Те са в опитите му да смекчи отрицателното отношение на страните победителки спрямо България, както и да намали по този начин непосилните репарационни наказания. За целта предприема дълга, стодневна обиколка из Европа – обикаля Париж, Брюксел, Прага, Варшава и Букурещ. Но единственото съгласие, което постига, е кандидатурата на България да бъде приета в Обществото на народите в края на 1920 г. Стамболийски взима участие и в редица международни конференции, като тази в Генуа, където енергично призовава страната ни да получи излаз на Бяло море и пледира за репарационни облекчения. Гласът му обаче не е чут. На конференцията в Лозана пък се изказва за правото на българските бежанци от Източна Тракия да се завърнат по родните си места. И енергично протестира срещу гоненията, на които са подложени българите от гръцките власти в Западна Тракия, но дума не обелва за гоненията на българите, организирани от сръбските власти. А на връщане от конференцията му е отказано да бъде приет в Белград.

През март 1923 г. правителството ни постига минимален успех по разсрочването на плащанията по репарацията. Но на 24 юли 1923 г. конференцията в Лозана завършва с решение за окончателно предаване на Западна Тракия на Гърция. Това е жесток удар по българската национална кауза и вярата на българите за справедливо отношение на победителите към българския народ.

Една от най-грубите грешки, които Стамболийски допуска спрямо националната кауза на България, е компромисното му приятелство с Кралството на сърбите, хърватите и словенците, което е доминиращо в политическата му философия. Българският премиер приема безкритично безпардонните искания на сърбите спрямо България в името на балканското разбирателство. И въпреки крайно враждебното отношение на Белград той насочва външнополитическите си усилия към успокояване и подобряване на отношенията ни със западната ни съседка. 

Според него това би подобрило отношенията ни и с Франция, което е възможност за облекчаване на репарационния режим на страната. През ноември 1922 г. в интервю за сръбската преса Стамболийски казва: „Що се отнася до македонстващите, те са в по-голяма тежест за нас, отколкото за вас. Ние се борим енергично против, но нищо особено не можем да им направим, защото техният щаб е във вашата страна. Само вземете македонците, които са ни дошли до гуша, и направете, ако можете, от тях почтени и мирни граждани”.

Да определиш борците за национално освобождение и защита на българските национални интереси в Македония едва ли не за разбойници и нехранимайковци е доказателство за липсата на елементарно национално възпитание и безотговорно космополитно отношение на земеделския водач. Нещо, което комунистическата историография у нас премълчава.

Търсейки приятелство на всяка цена със западната ни съседка, през ноември 1922 г. Стамболийски предлага да се започнат преговори и да се обсъдят всички спорни въпроси между двете страни. С тази цел на 1 март 1923 г. се открива конференцията в град Ниш, която продължава до 17 март. От наша страна е поискано да се обсъди първопричината за поведението на ВМРО, а това е терорът на сръбските власти над българското население. Това искане е категорично отхвърлено от сръбска страна. Но по лично настояване на Стамболийски, за да не се провалят преговорите, конференцията приема сръбските възражения.

И на 23 март 1923 г. Стамболийски и Пашич, министър-председателят на Кралството на сърбите, хърватите и словенците (КСХС), подписват т.нар. Нишко споразумение за „обезопасяване на границата”. В него се предвиждат мерки, които двете страни следва да предприемат, за да прекратят нелегалното преминаване на чети на ВМРО във Вардарска Македония. Нашата страна се съгласява дори и на това при преследването на български чети сръбските части да имат право да навлизат на българска територия. От своя страна Белград не поема никакъв ангажимент да промени положението на българите в Македония.

В т.нар. Тайна спогодба към Нишкото споразумение са записани четири етапа в развитието на отношенията ни: сключва се митническа уния между двете страни; на второ място – предвижда се създаване на Конфедерация при запазване на съществуващите режими. На трето място се мисли за създаването на Балканска федерация, към която могат да се присъединят Гърция и Албания. И накрая – разпускане на ВМРО от българска страна и т.нар. „Коло сръбских четника” от сръбска, за които се смята, че ще бъдат пречка за осъществяване на изброените по-горе три етапа.

Спогодбата е наречена Тайна, защото по онова време у нас широко се разпространяват слухове, че се водят тайни преговори за създаване на Балканска федерация, в която България ще признае водещата роля на Сърбия. Това силно обезпокоява българската общественост, в това число и цар Борис III. Обяснението на земеделските водачи е, че всички тези отстъпки, направени от Стамболийски, са опит да се спечели подкрепата им за излаз на Бяло море. Обаче още тогава британският пълномощен министър в България Ърскин е казал, че Стамболийски е измамен в Ниш. Според него е било невъзможно и почти илюзия Сърбия да подкрепи България за сметка на своя стар приятел Гърция. 

На практика действията на четите на ВМРО не са прекратени, както и договореностите по Нишкото споразумение не са осъществени.

Томове от изданието „История на българите от Македония“ на акад. Григор Велев можете да намерите в книжарници Сиела и Хеликон.

Излезе и том VI от „История на българите от Македония“, който се предлага в книжарница „Хеликон“.  Цената е 25.00 лв.