Участието на българите от Македония в народно-черковните борби

Българите в Македония вземат живо участие в борбата за създаване на самостоятелна българска църква. Поради активното противодействие на Цариградската патриаршия само Велешката епархия била включена в новоучредената българска църква.

В редица епархии обаче били проведени плебисцити, при които огромното мнозинство от населението се изказало за присъединяване към Екзархията.

Признаването на независима българска църква от Високата пор­та през1870 г. се явява ключов, повратен момент в съдбата на народа ни, защото това събитие я легитимира като духовен пастир и настав­ник на народа ни. На свикания с цел конституиране на Българската православна цъpквa народно-черковен събор, една трета от участни­ците му са от Македония. През 1872 г. е проведено допитване в Ско­пие и Солунски санджаци, в които населението единодушно се включва в лоното на Светата ни църква. Същата година се създава Българската екзархия, чието непреходно историческо дело е в изнасянето върху плещите си на националното свестяване и просвещение на българите в Македония и Одринско. Българската екзархия включва в Македония 7 епархии, оглавявани от владици (Охридска, Битолска, Де­бърска, Велешка, Струмишка и Неврокопска), както и 7 наместници в Костурска, Леринска, Воденска, Солунска, Поленинска (Кукушка), Серска и Мелнишка епархии. Тук служат 1300 свещеника в 1600 църкви и 73 манастира. Така е осъществен българският духовен идеал, допринесъл за засилване на националното самосъзнание и самочувствие на македонските българи.

Подписването на предварителния Санстефански договор окри­ля българите от трите части на озлочестеното ни Отечество с надеждата за създаване на целокупна и неделима България. Берлинският конгрес (юни 1878 г.) обаче разби народните надежди – Македония и Тракия останаха извън пределите на трибутарното Княжество България и васалната област Източна Румелия. Рухналите надежди за свободен и демократичен живот родиха многобройни петиции до Ве­ликите сили за ревизия на решенията на Берлинския конгрес, а Кре­сненско-Разложкото въстание (есен-зима 1878) бе най-ярко доказа­телство за стремленията на македонските българи. И в онези трудни времена Българската екзархия бе онази духовна институция, поела кръста на Македония. С помощта на младата българска държава и на гъвкавата дипломация към Високата порта на великия ни държавник Стефан Стамболов, в Македония и Тракия бяха разкрити 1373 учи­лища и 13 гимназии – в Солун, Скопие, Битоля, Сяр, Лозенград и Одрин с 2066 учители и общо 78 854 ученика.

Веднага след избирането на екзарха кукушани поискали да се присъединят към Екзархията и да си изберат свой митрополит. Населението от Радовиш и околията също подало молба до Българската екзархия и заедно с жителите на Струмица молило час по-скоро новоизбраният велешки митрополит Дамаскин да пристигне в епархията си, в която да бъдат включени и тези два града. От своя страна жителите на Скопие подали тъжба до Екзархията, че Високата порта бави издаването на берата на новоизбрания им митрополит Доротей, а населението от Воден се оплакало, че каймакаминът им пречи да се присъединят към Българската екзархия. Солунчани също подали молба да бъдат включени в екзархийския диоцез и дори провели епархийски избор за свой архиерей, като с най-много гласове за такъв бил избран отец Наркис. Костурска околия, която отхвърлила зависимостта на Цариградската гръцка патриаршия, изпратила молба да ѝ бъде изпратен каталогът на кандидатите за митрополити, за да си изберат един от тях. Така македонските епархии силно се раздвижили и залели Екзархията с молби за присъединяване към нея и за изпращането на екзархийски митрополити и свещеници.

Раздразнени от успеха на българското църковно дело, гръцките духовници още на 13 май 1872 г. свикали Патриаршески събор в Цариград, на който екзарх Антим I бил низвергнат, митрополитите Панарет Пловдивски и Иларион Ловчански отлъчени от църквата, а Иларион Макариополски бил предаден на вечна анатема и на огнена геена. Но след като видяла, че това изобщо не смутило българските църковни дейци, Цариградската патриаршия подготвила и свикала на 29 август 1872 г. голям гръцки църковен събор, който на 16 септември с.г. провъзгласил Българската църква и българския народ за схизматични.

И след създаването на Българската екзархия църковно-народната борба в македонските епархии продължила с пълна сила, този път за прилагането на чл. 10 от султанския ферман. Българското население от Серско, Драмско и Мелнишко започнало да изпраща протести и прошения до турската столица, за да иска присъединяването си към Екзархията. Неврокопските българи също се отказали от Патриаршията и от драмския гръцки митрополит и припознали за свой духовен архипастир екзарх Антим I. Същото направили и редица неврокопски села. Интересна случка се разиграла през 1872 г. в драмското българско с. Плевня. Селяните посрещнали драмския митрополит, въоръжени с тояги и ножове „като някой злодей и разбойник и го изгонили от селото си, а багажа му хвърлили в калта”.

По политически съображения Високата порта бавела издаването на бератите на вече избраните и ръкоположени митрополити ­Доротей Скопски, Натанаил Охридски и Евстатий Пелагонийски (Битолски), въпреки че екзарх Антим I упорито настоявал за това. От своя страна населението на Скопска епархия настойчиво молило Високата порта да позволи на новоизбрания им екзархийски митрополит да пристигне в епархията, „защото им е нужен”. Най-после през втората половина на 1873 г. турското правителство разрешило провеждането на допитвания сред населението на Скопската, Охридската и други български епархии в Македония. Скопският гръцки митрополит Паисий започнал енергична дейност сред пасомите си, за да обърне резултата в полза на Патриаршията. Той накарал насила цели села да подписват махзари (заявления), че желаят да останат под върховенството на Цариградската гръцка патриаршия. А когато преброителите започнали работа по цялата епархия, владиката раздавал рушвети наляво и надясно, но усилията му останали напразни. Почти цялото християнско население на епархията поискало присъединяване към Екзархията. Изключение направили само 60 къщи в Тетово, около 150 къщи в Скопие (от тях всичките власи), около 50 къщи в Куманово и няколко къщи във Враня. От селата в епархията само 10-11 продължили да признават гръцкия митрополит.

Резултатите от проведеното допитване в Охридска епархия били обобщени в доклада на солунския валия от 26 февруари 1874 г. Предпочитания към Българската екзархия изявили 12 682 християни, а само 2862 предпочели да признават Цариградската гръцка патриаршия. Най-голям бил броят на екзархистите от Охридска каза, следван от Ресенска и Крушевска нахия. Единствено в Преспанска нахия висшегласието било в полза на Патриаршията, поради което Смесеният екзархийски съвет очаквал нови усложнения. Получените резултати от сопитването в Скопска и Охридска епархия явно показвали, че Българската екзархия ще спечели с голямо болшинство и в останалите македонски епархии. Това обезпокоило турското правителство, което решило да спре провеждането на допитвания сред българското население в Македония.

Църковно-народната борба в най-западната част на Македония (Дебърска епархия) отбелязала своя апогей след създаването на Българската екзархия. През декември 1872 г. населението от епархията отправило прошение за присъединяване към новата българска екзархия. Подобни прошения били направени и през лятото на 1874 г. Допитванията там станали през лятото на 1875 г. Според първоначални сведения само в Дебърска каза две села и 20 къщи от града останали под егидата на Патриаршията. Цялостният доклад от допитването обаче се забавил, а по-късно Високата порта не го признала, защото намерила „нередност” при съставянето му.

Революционните събития в България отклонили вниманието на турското правителство и Дебърска епархия, както и Поленинска и Струмишка, не успели да получат свои екзархийски митрополити.

Въпреки затрудненията от страна на Цариградската патриаршия и Високата порта Българската екзархия бързо разгърнала широка творческа църковно-просветна и културна дейност, която затвърдила етнографските граници на българската нация, признати и от Великите сили. До 1878 г. в Македония имало екзархийски митрополити в Охрид, Скопие и Велес, а добре организирани църковни общини действали в Битоля, Прилеп, Струмица, Воден, Костур, Солун, Сяр, Одрин и др., които признавали Екзархията и под нейното ръководство изграждали църковно-просветното дело.

След погрома на Априлското въстание от 1876 г. екзарх Антим I се изявил като доблестен патриот и горещ родолюбец. Това не се понравило на Високата порта, която дипломатично поискала отстраняването му, подработвайки за тая цел видни цариградски българи. Без много шум на 12 април 1877 г. той бил свален от екзархийския престол и малко по-късно заточен в Ангора (дн. Анкара). На 24 април с.г. импровизиран „избирателен събор в Екзархийския дом” в Ортакьой с участието на трима митрополити и 13 миряни избрал и провъзгласил за нов екзарх младия ловчански митрополит Йосиф I (1840-1915 г.).

Томове от изданието „История на българите от Македония“ на акад. Григор Велев можете да намерите в книжарници Сиела и Хеликон. Цената на том I част I е 19.20 лв., на том I част II и част III е 20.00 лв., на том IV е 25.00 лв.

Излезе и том VI от „История на българите от Македония“, който се предлага онлайн в книжарница „Хеликон“ на промоционална цена от 22.50 лв.