Захари Стоянов арестува генерал-губернатора на Пловдив и му съобщава, че народът е обявил Съединението

Нека да започнем с отговора на въпроса защо Съединението на Източна Румелия и Княжество България става точно на 6 септември, а не по-рано или по-късно? Първоначалният план е политическата акция да се проведе на 15 септември. Но най-неочаквано на 2 септември в Панагюрище се вдига бунт, който е потушен още същия ден от милицията. Възниква опасност подобни некоординирани от БТЦРК бунтове на населението да избухнат из цялата страна. Майор Райчо Николов научава, че се предвижда на 7 септември източнорумелийската милиция да започне военни маневри. Затова той предупреждава комитета, че въстанието трябва да се вдигне най-късно на 6 септември. През нощта на 5 срещу 6 септември се издава заповед на частите, командвани от майор Данаил Николаев, да установят пълен контрол над Пловдив. Захари Стоянов и поручик Стефов арестуват генерал-губернатора Гаврил Кръстевич и лично му съобщават, че народът е обявил Съединението под скиптъра на княз Александър I и че милицията подкрепя народното дело.

В документалната си трилогия „Строители на съвременна България” Симеон Радев описва как Кръстевич, треперейки от вълнение, заявява: „И аз съм българин, нищо че губя всичко, поне народът печели!”.
Градският съвет на Пловдив избира привременно правителство, което поема властта до пристигането на княз Александър I. Правителството обявява обща мобилизация в цяла Източна Румелия. За главнокомандващ е назначен майор Данаил Николаев.
Любопитно е как реагира Петко Каравелов, който има резерви и опасения спрямо идеята за Съединението. За княжеското правителство извършеният акт на Съединението е голяма изненада. Но Петко Каравелов, пристигайки в Търново, заявява: „Веднъж фактът станал, трябва да се вземат всички мерки, за да се спаси положението!”. Посрещнат от народа с викове: „Да живее Съединението! Да живее Каравелов!”, той държи импровизирана реч, в която се провиква: „Тази година освободихме Тракия, догодина Македония!”.
Княз Александър I изпраща поздравителна телеграма до привременното правителство в Пловдив, като го уведомява, че веднага тръгва за Пловдив. Телеграмата завършва с думите „Бог да е с нас!”. На същата дата, 6 септември 1885 г., князът телеграфира на руския император Александър III, за да го извести за станалото и да го помоли за подкрепа. А на 8 септември 1885 г. българският княз издава манифест, с който обявява, че приема Съединението. Този исторически акт е първата успешна стъпка по пътя за осъществяване на националната ни кауза – обединение на България. 
Тогава Народното събрание решава да изпрати делегация при руския император, за да поиска подкрепата му. Но вместо за Русия делегацията заминава за Дания, защото в този момент там се намират императорът и министърът на външните работи Николай Гирс. Гирс остро критикува действията на българското правителство и на княза. Той им заявява, че извършеното от тях е много груба грешка. И че при създалата се обстановка твърде е възможно да се очаква остра реакция и от страна на Сърбия.
След като изслушва българската позиция за Съединението, императорът също осъжда прибързаното действие на българското правителство. От казаното всички участници в срещата разбират, че Русия е против оставането на княз Батенберг на българския престол.
Очевидно Съединението не се вписва в интересите на руската империя на Балканите.

Русия изпраща телеграма до княз М. Кантакузин, военен министър на Княжеството, в която му заповядва да подаде оставка. А целият офицерски и подофицерски корпус, които са инструктори в българската войска, бива изтеглен. Седмица след Съединението руският император отсича: „Стига сме се правили на симпатични в ущърб на интересите на Русия. Сега славяните са длъжни да служат на Русия, а не ние на тях!”.
На 22 октомври 1885 г. Александър I е отчислен от почетния състав на руската армия и лишен от званието генерал. Руската агентура, ръководена от руските консули, започва трескава подготовка за въоръжена съпротива срещу непокорните българи. Подкупени са не само отделни лица, но и цели войскови части в България.
Позицията на Англия обаче винаги е противоположна на руската. Затова Съединението получава дипломатическото признание на Англия. Английската позиция изиграва решаваща роля срещу гнева на Турция, която е готова да нахлуе у нас с армия и башибозук. Английското правителство не крие желанието си да се укрепят позициите на княз Александър I, за да се откъсне България от руското влияние.
Австро-Унгария пък има двойствена позиция: хем не е против нашето въстание, защото е станало без разрешението на Русия, хем осъжда българския акт. Германското правителство споделя руското мнение: да се възстанови статуквото отпреди Съединението. Франция е да се приложат препоръките на Посланическата конференция. Докато Италия, подобно на Англия, подкрепя българската кауза...
Трябва да споменем и как отеква Съединението в балканските държави. Сърбия, Румъния и Гърция изпитват определен страх от младата ни държава. Черна гора е единствената, която проявява добронамереност към събитието.
Сърбия обаче е най-непримирима. Тя обявява мобилизация. Кралството не крие своите апетити по отношение на Македония, но и спрямо Видинско, Кулско, Белоградчишко, Брезнишко и част от Софийското и Кюстендилското поле. Крал Милан обявява от трибуната на Скупщината България за враг на държавното ѝ развитие.
Белград предприема стъпки за създаване на антибългарска балканска коалиция: влиза в преговори с гръцките дипломати, предлага на Румъния да присъедини към себе си българските земи до линията Русе – Варна, ако се съгласи на евентуални съвместни действия.
Тогава князът ни решава да влезе в пряк контакт с крал Милан. Той изпраща секретаря на политическия си кабинет Константин Стоилов да се срещне с него и да се намери решение за урегулиране на отношенията между двете страни. На 30 септември българският владетел изпраща и официално писмо до крал Милан, в което му предлага сключване на споразумение между двете страни. Наред с това официално писмо той изпраща и частно обръщение, в което се предлага план за съвместно нападение над Турция.

Във второ си писмо той пише: „Аз съм готов да влезна във война, цялата страна е в оръжие!”. Това заявление на княза вероятно произтича от две възможности: или е имал сериозни намерения да започне война с Турция съвместно с балканските държави, или е целял да успокои Сърбия, да отклони сръбските аспирации спрямо страната ни.
По-вероятна е втората. Защото за подобни войнствени намерения срещу Турция не е ставало дума в правителството. И още: подобна идея е абсурдна при съществуващата международна ситуация. Сърбия остава неотстъпчива пред упоритите дипломатически усилия на България. В западната ни съседка се развихря истинска истерия. Там вече се издига призивът за възстановяване на старата „Сръбска империя”. И Сърбия започва да струпва войски на границата с България.
В отговор князът и правителството ни обявяват обща мобилизация на войската и военно положение. Правителството започва да пренася областните архиви на Източна Румелия в Княжеството. Закрива се комисарството в Пловдив. Усилено се реализира административното сливане на двете части на нова България. Русия подозира, че тези ускорени административни реформи стават под диктовката на Англия.
Но след като Русия изтегля целия си офицерски и подофицерски корпус от България, който е помагал в обучението на армията, се създават изключителни затруднения пред княза и правителството. Българската държава не разполага дори с мобилизационен план...
Въпреки това само за две седмици под знамената в Източна Румелия са мобилизирани 42 000 души. В Княжество България се свикват 66 000 войници. Армията на Княжеството (Северна България) преди мобилизацията е 48 259 души, от които 13 576 са постоянни кадри и 34 583 от резерва. От Народното опълчение са мобилизирани 14 000. В редовете на войската постъпват и 4100 доброволци.
Общо в обединеното Княжество са мобилизирани 108 259 войници.
Важно е да се подчертае, че след Съединението всички български властници – политици и военни, очакват ответен удар от страна на Турция. Затова щабът на българската армия решава мобилизираните полкове да се изпратят на турската граница, където да бъдат готови да отбраняват страната. Докато срещу Сърбия е дислоцирана само една пехотна рота и една запасна дружина от 3-ти пехотен Бдински полк. 

Съединението обаче вече е факт и остава върховен момент в борбата на българския народ, достигнат със собствени сили и средства.

Томове от изданието „История на българите от Македония“ на акад. Григор Велев можете да намерите в книжарници Сиела и Хеликон.

Излезе и том VI от „История на българите от Македония“, който се предлага в книжарница „Хеликон“. Цената е 25.00 лв.