Защо Македония се е превърнала в национална кауза за българите

Често ми задават въпроса какви демографски основания имат нашите претенции към Македония. Ще започна отговора със становището на наши и чуждестранни демографи. Ето данните им относно състава на населението на Македония: Стефан Веркович - по време на Освобождението на България (1877-1878) населението на Македония възлиза на 1 907 000, от които българите представляват 1 236 000 души; Васил Кънчов - от 80-те и 90-те години на XIХ век населението на Македония възлиза на около 2 258 224 души, от които 1 181 336 са етнически българи, включително и българомохамедани; К. Герсин изчислява българското население в Македония на 52,2%.

Затова не е случайно, че Македония се превръща в национална кауза за нас, българите. Според подписания предварителен Санстефански мирен договор цяла Македония попада в границите на бъдещата българска държава. Но решенията на Берлинския конгрес, проведен през 1878-1879 г., разкъсват договорената Санстефанска България на пет части, като Македония и Тракия остават собственост на Османската империя. Тогава се ражда и българският национален идеал за „Обединена България“. Защото българското население в Македония и Тракия отново е подложено на политически, икономически, социален и културен гнет, а родината ни е разкъсана и народът разделен…

Известно е, че българите от Македония поставят като основно свое искане прилагането на чл. 23 и чл. 62 от Берлинския договор… За какво става дума? Съгласно чл. 23 Високата порта се задължава да прокара реформи в европейските си владения. За пример Стефан Веркович и Васил Кънчов сочат административното устройство на остров Крит. Но вместо да проведат предвидените реформи, османските власти ги протакат, като крайната им цел е те да се провалят. И нито една от предвидените реформи не се провежда. Нещо повече – терорът на османските власти над българското население става непоносим. Целта им е да принудят българското население да емигрира в освободената част на България.

Препоръките на Великите сили се възприемат от Цариград като „външнополитически натиск“. В крайна сметка обаче непреодолимият стремеж на народа за присъединяването на Македония към майка България се превръща в наша обща национална кауза.  

За съжаление много малко се знае за Разловското въстание в Македония. Тамошните българите не остават изолирани от общия кипеж през 1876 г. Местните дейци, особено старият комита Димитър Попгеоргиев-Беровски, близък сподвижник на Георги С. Раковски и участник в Първата легия, следят процесите в страната. През 1875 г. Беровски, поп Петър Солунски, поп Иван, учителките Неделя Петкова и Станислава Караиванова, и двете от гр. Сопот, братя Еврови и др. образуват в Солун революционен комитет. В контакт със солунските дейци е отец Генадий Драгалевски, съратник на Левски, член на софийския комитет. Като център на бунта са избрани селата в Малешевско и Пиянечко, където действа поп Стоян от с. Разловци. След събрание в планината Голак войводата Беровски с малка чета обикаля Малешевско, Радовишко, Петричко, Мелнишко. Но на 7 май турската власт извършва масови арести. При тази ситуация съзаклятниците от с. Разловци обявяват въстанието. Д. Попгеоргиев се опитва да разшири бунта, но в района пристигат редовни части и башибозук. Започват репресии, падат убити, много българи са арестувани и заточени. Поп Стоян се крие в Рилския манастир и при опит да бъде заловен слага край на живота си. Турската власт е убедена, че събитията са част от общото българско въстание. В пресата се появяват вести, че „въстанието е започнало и в Македония. В с. Малешево са се побунили българите, убили са заптиите и турците, които били там, и са отишли в планината...”.

Но несправедливите решения на Берлинския конгрес водят и до по-нататъшни събития. Те стават повод македонските българи да вдигнат Кресненско-Разложкото въстание от 1878-1879 г. На 8 септември 1878 г. в Рилския манастир се провежда съвещание. На него присъстват Натанаил Охридски, Димитър Попгеоргиев, Ильо Марков и войводи от вътрешността на Македония. Главните организатори на въстанието са митрополит Натанаил Охридски, заедно с митрополит Кирил Скопски. Създава се местно опълчение, което поема охраната на границата.

На 5 октомври  1878 г. сборен отряд от няколко чети, възлизащ на 400 въстаници, под общото командване на Стоян Карастоилов - Стоян войвода, и Адам Калмиков атакува турските войски, дислоцирани при кресненските ханове. След 18-часово сражение османлиите се предават. Пленени са 119 войници и 2 офицери. Освободени са селата Влахи, Ощава, Ново село. Създадено е въстаническо ръководство в състав: атаман Адам Калмиков, началник-щаб Димитър Попгеоргиев и главен войвода Стоян Карастоилов.

Наред с Кресненско въстават в Неврокопско, Демирхисарско, Серско, Малешевско и пр. В началото на ноември въстанието обхваща и селата от Разложката котловина. Любен Каравелов, Стефан Стамболов, Наришкин и Георги Живков подкрепят организираното през есента на 1878 г. Кресненско-Разложко въстание, потушено по-късно през 1879 г.

В резултат на успешните въстанически действия в Кресненско и Разложко са освободени 43 села. И се създава привременно българско правителство… На 10 ноември 1878 г. то отправя апел, с който се призовават всички свободни българи да окажат помощ на въстаниците. Обаче огромни османски сили се мобилизират и нападат въстаналия район. На 11 ноември1878 г. е опожарена Кресна. Същата участ постига още 12 села от Кресненското дефиле. На 17 декември са приети Привременните правила за нареждането на Македонското въстание. Натанаил Охридски обаче остава привърженик на четническата тактика. Противоречията прерастват в разкол. Поради това словенският подофицер Мирослав Хубмайер, който се включва в Кресненско-Разложкото въстание и е един от организаторите му в щаба в Босилеград, е бил освободен, а начело на Военното управление от началото на април застанал Григор Огненов.

Към края на ноември въстанието е разгромено в Разложко. Адам Калмиков, който командва едното въстаническо отделение, влиза в конфликт с командира на другото - Луис Войткевич. В резултат и двамата са отстранени. По десния бряг на река Струма въстаническите действия продължават до февруари 1879 г. Разколът в ръководството оказва силен негативен ефект на въстаническите действия… В началото на 1879 г. се подготвят нови въстанически действия от Натанаил Охридски.

Въстаниците отправят зов за помощ към България, като изпращат делегация в Търново. Това става по инициатива на митрополит Натанаил Охридски и въстаническото ръководство. Делегацията отива в Учредителното събрание във Велико Търново. Тя моли за помощ, уверявайки народните представители в горещото желание на всички българи от Македония за обединение с България. В състава ѝ влизат Димитър Попгеоргиев Беровски, Димитър Протич от Велес, Никола Диамандиев от Охрид, Коста Хаджиандонов от Щип, Атанас Радев от Кочани и Стоян Костов от Скопие.

Посланието не намира положителен отговор или ангажимент за помощ от Народното събрание… На 13 март 1879 г. Натанаил Охридски отправя лично писмо - апел до Учредителното събрание в Търново, в което се настоява да се вземат нужните мерки за достигането на нашето единство според Санстефанския договор. Междувременно се прави нов въоръжен опит за разширяване на въстанието. През април 1879 г. една сравнително голяма чета преминава османската граница с цел да даде сигнал за въстание около Битоля. Въстаниците обаче не могат да спрат настъплението на турските войски. На 25 май 1879 г. митрополит Натанаил Охридски разпуска четите и така въстанието е прекратено.

Проявената жестокост на турската войска и башибозук над българското население принуждава над 25 000 души от Мелнишко, Горноджумайско, Разложко и други краища на Македония да напуснат родните си селища и да потърсят убежище в Княжество България.

Томове от изданието „История на българите от Македония“ на акад. Григор Велев можете да намерите в книжарници Сиела и Хеликон.

Излезе и том VI от „История на българите от Македония“, който се предлага в книжарница „Хеликон“.  Цената е 25.00 лв.