Защо сръбската пропаганда пренебрегва важни събития от историята на България

За разлика от Стефан Веркович и други изтъкнати сръбски учени и културни дейци някои белградски шовинисти започнаха антибългарска дейност в Македония. Срещу тях се изправиха най-светлите умове на българския народ.

Многократно сам Христо Ботев е писал против сръбската националистическа пропаганда. Във вестник „Тъпан” от 1875 г. под заглавие „Сръбските добрини в Българско” четем:

„... не видите ли какви добрини и слънца ни е изпроводила Сърбия в Ниш, Враня, Скопия, Призрен, Прищина, Куманово, Велес и околностите? Не видите ли вий светлите слънца, Милош-Милоевци, как интригуват и гонят нашите учители от Македонско?".

Подемът на освободителната борба и широката организация на българското национално-революционно движение, обхванало Мизия, Тракия и Македония, са друго ярко доказателство за това, че и в последните десетилетия преди освобождението на България от османско робство не е имало нито отделна македонска народност, нито отделна македонска нация, а се е формирала една единна българска националност.

Още през 1842 г., като студент в Атина, Георги Раковски създал така нареченото „Македонско дружество”, целта на което била да организира въстание в българските земи срещу османското робство едновременно с подготвяното по това време гръцко въстание на остров Крит и в Тесалия.

В своята многостранна революционна дейност Раковски поддържал тесни връзки с дейци на българското националноосвободително движение в Македония: Константин Миладинов, Райко Жинзифов, Киряк и Георги Държилович от Солун, Нако Станишев от Кукуш, Кузман Шапкарев от Охрид и други.

Скопските историци не коментират Цариградската посланическа конференция и Санстефанския мирен договор

След въстанието в Босна и Херцеговина и Априлското въстание Великите сили са принудени да свикат конференция в Цариград, за да предприемат мерки срещу османския терор.

Цариградската конференция заседава през декември същата година, участвували посланиците на Русия, Англия, Германия, Франция, Австро-Унгария и Италия.

Тук граф Игнатиев предложил проект за създаване на българска автономна държава от всички български земи - Мизия, Добруджа, Тракия, Македония и българското Поморавие. Никой не оспорил, че в тези райони живеят българи.

Френският делегат представил колективен документ за даване автономия на България, но по определени политически съображения - без Одринско и Беломорието, като българските земи се обособят в две области с центрове Търново и София. Английският представител очертал границите на българската етническа общност, която имала пълно мнозинство в територията: на север - от долното течение на р. Тимок до устието на Дунава (от Видин до Тулча), на изток - Черно море, на юг - линията Лозенград-Банско-Петрич-Струмица-Костур, на запад - линията Охрид-Тетово-Враня-Лесковец-Ниш, като всички споменати градове остават в България.

В резултат на Руско-турската война България е освободена от османско иго, а нейните граници - определени от Санстефанския мирен договор по етническия принцип, залегнал в решенията на Цариградската конференция. В границите на  Санстефанска България влизала Вардарска и  Егейска Македония. Това не било в интерес на големите западноевропейски държави. Те се страхували да не би България да попадне под влиянието на Русия, да стане неин съюзник и да се засили руското влияние в центъра на Балканите, близо до Босфора и Дарданелите. Затова те свикват Берлинския конгрес.

Френските историци Ернест Лавис и Алфред Рамбо оценили Берлинския договор като „паметник на егоизма, дело на завистта, на личните отношения, акт неморален и долен, защото вместо да осигури мира, той създаде много поводи за конфликти и войни в бъдеще”.

Известният сръбски радикал-социалист Васа Пелагич пише: „Според Санстефанския мир цяла България бе обединена в една държава и обхващаше земите от Дунав до Солун и от Черно море до Охрид ... Такава българска държава не одобриха господа дипломатите.”

По-късно един от вдъхновители на Берлинския договор британския държавник Биконсфилд признал, че в Берлин е била накърнена националната цялост на България.

Този договор предизвикал голямо недоволство сред българското население в Македония. Българските общини в издигнали високо глас на протест. Те изпратили апел до Великите сили от 20 май 1878 г., в който се казва: „Всичкий българский народ ся зарадва, като виде, че желанията му се изпълниха и нуждите му се удовлетвориха, и ний всите българе в Македония с силата на Св. Стефанский договор, чекахме с големо нетърпение освобождението си от беснующето още над нас Турско варварство. Но на место това, за голема жал виждаме, че местните власти от една страна и гръцкото духовенство, от друга, с различни средства изнудиха от некои наши невинни братия подписи, за да ги злоупотребат, като уверат Великите Поручителни Сили, че уж ний сме били гърци и сме желаеле само улучшено status-quo, а не присоединението си с новоучреждаемото българско княжество. Това безнаказано подигравание с нашите подписи, сиреч с народното ни име и чувство, дълбоко наскърби всички ни особито при предположението, че такво едно лъжливо изявление от страната на Македонските българе, мож да ся е вече подало и на Ваше Високопревозходителство".
Протестирайки против тази лъжа, те настояли да се изпрати комисия, която да се увери на самото място, че желанията и нуждите им са общи с тия на техните „братия българе, които населяват Мизия и Тракия”.

Тук трябва да отбележим, че до годините на Втората световна война, всички съседи на македонските българи - албанци, гърци и сърби, както и живеещите в Македония турци, власи, евреи и цигани, са наричали славянското й население българи и езика му български.

Израз на съпротивата срещу решенията на Берлинския конгрес било Кресненско-Разложкото въстание през есента на 1878 г. Цялата документация на въстанието показва българския му характер.

Непосредствено след Берлинския договор и откъсването на Македония от българската държава селяните от Мелнишко писали открито писмо до петричкия каймакамин: „Ние няма да оставим оръжието, докато не се съединим с княжество България - нашето отечество, нашата майка”.

Особено голямо било огорчението и недоволството в онези райони, които били заети от руските войски и съгласно договора трябвало отново да бъдат дадени на Турция.

Завърналите се турци жестоко отмъщавали на мирното население. Всички застрашени българи избягали в Княжество България, в освободената част на своята родина. Сред тях са били и родителите на Георги Димитров.

Българите от Македония и Одринска Тракия, които останали под властта на султан Абдул Хамид, били подложени на още по-страшен национален и политически гнет, защото според турските власти те станали виновници за злополучната за Турция война.  

Икономическото положение на българското население прогресивно се влошавало. То се утежнявало още повече от политическото безправие, от грабежите на професионални бандити и насилници.

При създалата се сложна обстановка османското правителство прави опити да успокои духовете като предлага „Закон за вилаетите”. Той предвиждал да се създадат условия за създаване на равенство за всички граждани без разлика на вяра и народност, неприкосновеност на личността, свобода на съвестта, просветна организация за всяка националност, реформиране на администрацията, модерно правосъдие и др.

Законът е бил изработен по решение на Берлинския конгрес, за „утешение” на останалите под робство, „но той - както се изтъква в Мемоара на ВМОРО от 1904 г., - просто бе захвърлен в дълбоките торби на турската архива, откъдето се излиза само във вид на мухъл и прах”.

Томове от изданието „История на българите от Македония“ на акад. Григор Велев можете да намерите в книжарници Сиела и Хеликон. Цената на том I част I е 19.20 лв., на том I част II и част III е 20.00 лв., на том IV е 25.00 лв.

Излезе и том VI от „История на българите от Македония“, който се предлага онлайн в книжарница „Хеликон“ на промоционална цена от 22.50 лв.