Безцелие

Не толкова икономическите трудности и постоянното усещане за кризисни ситуации държат България като с котва да не се отлепи решително от дъното. Напротив, в много области на материалното имаме видим напредък. Но близо 30 години след големите надежди го няма чувството за подем, за оптимизъм… Голямата причина е липсата на обща цел като народ, нещо, което всички или поне решително мнозинство да приемаме за приоритет и което да не зависи от това кой в момента управлява и какви са ни заплатите. И ето че май изтече времето за планове как държавата ни да просперира, все по-често се чуват гласове за спасяване, за оцеляване, за закърпване на положението. Към тъмните краски в светоусещането ни заради физическото стопяване на населението, бягството на младите и можещите, ширещата се бездуховност се прибави страхът от нахлуването в Европа на нескончаем жизнен и енергичен поток от хора, будещи най-страшните ни исторически кошмари. Отиваме ли си наистина? Възможно е, но не е категорично. И колкото и да ни е неприятно, отговорността е на сегашните поколения, преди всичко на избраните да решават големите въпроси вместо нас. Основното е да кажем например, че искаме да се раждат повече деца в българските семейства, да приемем реални стимули за това и после да не мрънкаме, че в други области няма толкова пари, колкото бихме желали. Или решително да съвземем образованието, като драстично се вдигне доходът на учителите, но и изискванията към тях. Или нещо друго, което преценим, че е важно, но да си набележим висока задача и след това с всички сили да я преследваме. Когато дойдат първите резултати по пътя към целта, току-виж сме се окуражили, че и правосъдието не е безнадеждно за оправяне…