Краят на смирението

Трогателно е писмото до терористите от съпруга на загинала в парижките атентати млада жена, оставила невръстно момченце без майка. Както и жестът на представящ се за мюсюлманин младеж в Париж, който призовава да го прегърнат като знак на разграничение между религията му и тероризма. И хората масово го прегръщаха. Защото са възпитани в християнския морал да прощават и в европейския морал да приемат и подпомагат различията. Дълбоко в основите на толерантността стои и разбирането, че силният може да е великодушен и да отстъпва. Защото е убеден, че неговата позиция е правилната и тя в един момент ще победи. Т.е. лошият в крайна сметка е малцинство и той ще се поправи, имайки позитивния пример. Но продължаваме ли ние да сме от силната страна? Да, имаме демократични правила, отлични учени, технологии и всякакви оръжия. Но нямаме – и слава богу – хора, които фанатично - с цената на собствената си сигурна смърт - да налагат своите разбирания за живота и за световния ред. А срещу нас стоят точно такива общности. При това все по-многобройни на фона на демографски боледуващия демократичен свят. Ще ги трогнем ли с нашите послания? Едва ли! Глупаво е да заклеймим всички мюсюлмани за ужасите „в името на тяхната вяра“. Но няма и как да обвиним тези, които се страхуват, че родните им места се променят неузнаваемо, заселвайки се с хора, категорично не желаещи да живеят според местната култура, обичаи и правила. Надеждите и призивите за „интеграция“ просто се провалиха с гръм и трясък. Това налага преосмисляне на европейско ниво на мантрата „ние няма да правим като тях“. Ще трябва да приемем, че демокрацията може да се защитава и с физическа сила.