Не помни какво направих, а слушай какво обещавам

Само 30 години минаха от момента, в който получихме свободата сами да избираме и демонстрираме политическите си убеждения. Спомняте ли си изобилието от партии през 90-те, разположени по цялата ос „дясно – център – ляво“? Опитни лидери или аматьори, но всички много разпалени, ни обясняваха какво е консерватизъм и либерализъм, опитваха се да ни привлекат към идеите на партиите си, обещаваха ни, ако гласуваме за тях, да вкусим свобода, справедливост, ред, просперитет. Колко бързо всичко заприлича на черно-бял филм, на усмивки от старите ленти... Станахме силно скептични към всякакви теоретични постройки за развитие на обществото. А има и защо да сме недоверчиви. През годините видяхме управляващи леви, които въведоха десни икономически мерки като по учебник, както и десни, които смело прегърнаха популисткото говорене и действие. А ловкото прескачане на знакови партийци в напълно противоположни формации е съвсем отделна тема. Затова няма как да ни се сърдят политиците, че ги гледаме с примигване, с иронична усмивка и с две на ум. Тук е доказано едно: името на партията и говоренето преди изборите нямат никакво значение. Научихме се, или поне трябва да сме се научили, да оценяваме кандидатите единствено и само по реалните им действия, когато са на власт. Проблемът е късата човешка и колективна памет, заради която допускаме да ни говорят, все едно са целите в бяло, въпреки страшните поразии, които са демонстрирали през годините... Е, ако не ни се мисли и не искаме да помним, полагат ни се поредните спасители.