Опашка за гуми

Събота по обед. Хубаво слънчево време. Пред сервиза за смяна на зимни с летни гуми са се наредили най-малко петнайсет коли. Работата върви доста бавно, но никой не роптае. Цари търпение и разбирателство, и то между доста различни като възраст, професия, възможности, интереси и манталитет хора. Обединява ги обаче едно – неотменимата грижа за колата. Това си е направо похвално! Но след чакане от около два часа започват да ме връхлитат и не съвсем светли мисли. Близо трийсет години опити за обществена нормализация не можаха да обърнат ценностната ни система. Представяте ли си кой би чакал с часове така чинно пред кабинет за профилактичен преглед на собственото си тяло? Дори и да е безплатен. Представям си какви ще са ругатни по системата, държавата, оправията и т.н. Докато за колата продължаваме масово да не жалим нито пари, нито часове. По едно време дори сбирката пред гумаджийницата ми напомни за дискусия между родители, които обсъждат с умиление успехите и пакостите на децата си, докато ги чакат да излязат от класните стаи. И друго – за пореден път се убедих колко много ние, българите, разбираме от всичко и знаем как трябва да се оправят нещата. Пред сервиза чух категорични обяснения за световната криза, за мигрантската вълна, за буксуването на икономиката, за глобалния петролен пазар… А такива дреболии какво всеки от нас трябва и може да направи за себе си, за своя вход, за здравето си, не са ни тема. Там чакаме на онова страшно в съзнанието ни понятие, на известната ни боксова круша „държавата“. Извинете, пропускам грижата за колата и за новия модел телефони! Това никой не може да ни отрече.