Съдбата не е съвсем сляпа

Петър ГАЛЕВ

Дано никога да не разберем какво е животът ти за секунди да се сведе до борба за дъх, за физическо оцеляване, за глътка вода, както стана в Непал. Само съчувствие и кършене на ръце обаче не са достатъчни. Нито изпращането на помощи и доброволци. Природата избра подножието на Еверест за жестока поука. Дни преди трагедията учени са изразили тревогата си в Катманду, че предстои катастрофално земетресение, което ще помете всичко в района. Както и стана. Не че това можеше да се предотврати. Но можеше там да не се допусне гъстота и качество на строителството тип „направи си сам“. Е, Непал не е съседният ни двор.

Но нека да стане повод за сериозен анализ тук. Защото всички знаем, че сме царе на реакциите постфактум. И за пътни катастрофи, и за природни бедствия, и за социални катаклизми. Много пъти сме свидетели - слава Богу - в доста по-малък мащаб, какво става, ако разчитаме само на „да чукнем на дърво“. Сега виждаме пълната сила на стихията, клатим глави и отново се молим да не ни стига. Но няма и помен от реални действия – да се заинтересуваш какво е състоянието на собствената ти къща или блок, да си направиш застраховка, да се включиш в програмата за саниране…

Лошото е, че и държавата е на същия акъл – след по-значим трус започват изявления как ще се вложат пари за подобряване на сеизмологичните станции и изграждане на нови. Но всичко затихва със спадането на медийния интерес към пукнатините и паниката от поредните децибели. Изобщо държанието ни като хора, покрай които животът преминава сякаш нищо не зависи от тях, не е добрият вариант. Нека не сме като онзи, който се молел всеки ден да спечели шестица от тотото, но така и не си пуснал фиш.