За безпаметните паметници

Цялата шумотевица покрай така нареченото произведение на монументалното изкуство край НДК в София е един интелектуален гъдел за участниците в дебатите. Бранят „културата“ от варварите. Нищо повече. Яростните защитници на паметника да се бяха сетили за него през дългите години, в които той усилено се рушеше. Ако ги питате защо не са се събрали тогава, ще ви кажат, че са чакали държавата да се намеси. Т.е. с общите пари да се поправи нещото, което изначално не прилича на нищо, а освен това е и опасно в архитектурно-инженерен план. Но аз например нямаше да съм съгласен моят микроскопичен принос в държавния бюджет да бъде използван за ремонт на грандоманското чудо. Не че не искам всеки период в историята ни да бъде представен по някакъв начин в столицата. Но нека да има някакъв ред. Не приемам да нямаме паметник на основателя на държавата ни, на покръстителя цар Борис, на десетки други безспорни личности, а да имаме грамаден бетонов символ на незнайно какво. Да не говорим за липсата на адекватен знак за почит и уважение в градската столична среда към основния български светец и закрилник на държавата Св. Иван Рилски. Всеки непредубеден посетител на София ще забележи, че най-значимите паметници са на Съветската армия, на руския цар Александър II, този при НДК и на Александър Стамболийски пред операта. Моите уважения, но това не е адекватната стълбица на значимост и благодарност към личности и събития. Ако има групи, особено пристрастни към монументалното изкуство от тоталитарния период, нека да набират средства и да го поддържат. А държавата да представи адекватно делото на Александър Пешев, на Стамен Григоров, проф. Димитър Пасков… Всеки може да добави имена в списъка. Не се учудвайте, ако изброените не са ви познати, те нямат грамадни паметници в София.