За държавата и мръсното бельо

„Те пък на мен ще ми кажат да си ваксинирам децата!?“. „Няма да им карам с 90 километра при прав равен път!“. „Няма да им плащам данъци и осигуровки!“. „Няма да им гласувам!“… Чували сте многократно такива изявления, нали? Те обобщават отношението на значителна част от сънародниците ни към държавата, към ограниченията или принудата, въведени, за да може да функционира обществото. Същите тези обаче първи търсят държавата и пищят до небесата, когато почувстват застрашен някакъв свой – почти винаги – финансов интерес. Не си застраховали имота, а природно бедствие го повредило. Или си направили „Гражданска отговорност“, ама при някакви нереално ниски тарифи и пирамидата се сринала. Тръгнали на екскурзия с евтина авиокомпания, а обратният полет бил отменен. Разболели се, но нямали здравна осигуровка, въпреки че къщата им е пълна с модерна и скъпа техника. И още, и още… След това медиите се пълнят със заглавия от типа „Българи блокирани на летището в Рим“. Все едно някой ги държи под дулото на пистолет. Не, не са блокирани, ами не са предвидили никакъв риск при пътуване зад граница и чакат - все едно са малки деца или малоумни - „държавата да ги спаси“. Същата тази държава, която ругаят под път и над път и ехидно се хилят, когато си внушат, че само баламите плащат и спазват правила и закони… Ако пълнолетни хора ще чакат някой друг да управлява всекидневния им живот, нека по съдебен ред да се обявят за невменяеми, за да има основание всеки път държавата да им оправя бакиите. Ама тази държава не е нещо извън нас. Това сме всички ние! И не намирам никакво основание тези, които мислят с главите си и могат да си правят сметката, постоянно да плащат за онези, които вечно нещо не са разбрали, не са дочули, не са допрочели и основно са искали да направят останалите на балами. А накрая са се оцапали в кафяво и чакат държавата да ги обърше и изпере…