За хляба и театъра

Време е да си припомним изказване на един от колосите на ХХ в. - Уинстън Чърчил. Когато военният министър поискал допълнителни средства за защита на Великобритания по време на войната, премиерът казал, че няма откъде да ги вземе. Посочили му бюджета за култура. „Ами тогава вие какво искате да защитавате?!” – попитал Чърчил. Е, ние не сме във война с куршуми и бомби, но очевидно сме на кръстопът – битка за какво оцеляване водим?

Телесното у нас със сигурност няма да погине бързо без театри и концертни зали. Но ако сме опрели до дилемата хляб или изкуство, тежко ни и горко. Защото вече сърбаме отровата на бездуховността, свидетели сме до какво се свежда човекът, чието съществуване се заключава единствено в покрива над главата, яденето и някои други физиологични нужди. Ако някой си мисли, че всяка изява на сцена или на екран, която предизвиква ритмично поклащане и първично задоволство в публика по анцуг, изпълнява бавната живителна роля на изкуството, лъже се.

Не може да е критерий за качество колко много и колко скъпи билети са продадени за турбофолк концерт на стадиона. Да, тази дейност може да се самоиздържа точно както и други дейности, като бизнеса под червените фенери и дистрибуцията на малки пакетчета с бял прах. Докато изкуството по целия свят разчита на помощ от държавата, за да върне след това неизмерима в цифри принадена стойност. Тя се състои в изграждането на хора, които си задават въпроси отвъд всекидневното, съмняват се, имат задръжки, чувствителни са към заобикалящия ги свят. Болезнено е от театралните сцени творците да отправят апел за оцеляване. Камбаната не бие за тях, за нас звучи!